|
В източната литература много поети са били изкушени да пишат за Го или вейци. По исторически причини в западната поезия подобни творби са изключително малко. Като най-известни автори в тази област могат да се посочат несъмнено Хорхе Луис Борхес със стихотворението "Го" (1978) и евро-шампионката Светлана Шикшина (3 профи дан), чието второ хоби е поезията. Междудругото руските го-играчи имат немалко поетични опити.
В българската го-поезия са се изявили в хронологичен ред, както следва: Константин Байрактаров ("Го", 1998, "Варианти", 2006), Божидар Богданов ("Партия Го", 2005), Александър Мандалов ("Коя е играта?", 2007). Писането на стихове за Го не е лесна задача, доколкото трябва да се използват адекватни метафори. Който е писал стихотворения, има представа за тази сложност. А когато поетът има понятие от Го, може да настрои поетичната си мисъл, за да отрази образността, динамиката и философията на играта. Да види не само облаците, но и картината, запечатана в техните форми.
Константин Байрактаров е написал две стихотворения за Го, които са отдалечени едно от друго в годините. Той е написал първото българско стихотворение за Го през 1998 г., когато е започнал да се занимава с тази игра, а второто - "Варианти" (2006). И в двете има стремеж да се представи Го в неговия "космически" аспект. В двете стихотворения се визира Го като "космическата" игра. Като по-леко за разбиране и като звучене в стихотворението "Го" се представя играта между Слънцето и Луната като игра между деца, с една освободеност и закачливост, като няма и намек за тежки конструкции, каквито има във "Варианти". Но е интересен и завършекът, че светилата вечно играят Го... Внушението е, че Го не е само модел на Вселената според човешките представи, а и че представлява самата Вселена...
Го
Луната се усмихна
и на дъската дяволито
черен пул постави.
Улoвката проблесна
в тъмно тигрово око.
Слънцето намигна
и в тишината шеговито
светъл ход направи.
Над облаците вечно
играят светилата Го.
Тази миниатюра от дистанцията на времето днес може да се възприема като един малък поетичен шедьовър. Луна и Слънце - ян (бели пулове) и ин (черни пулове). А това "тигрово око" е конфигурация в Го, начин на подредба на пуловете с оглед на защитата или безопасността. Като цяло стихотворението "Го" визира космическата игра. Но понеже тези стихове не са трудни за разгадаване, коментарите са излишни. Нека всеки ги почувства и оцени самостоятелно. И затова насочвам основно вниманието си към стихотворението "Варианти", което е наситено с много моменти...
Варианти
Дървото на вариантите отрупано е с плод –
натежали като праскови, но черни и бели,
облени в слънчеви лъчи и пълни с живот,
по ефирни вейки се люлеят пулове узрели.
Небесен свод, докоснат от космичен повей,
снежинка на земята рони или капка дъжд.
И това е само кратък миг в поредица ходове -
все неповторими форми, никнещи веднъж.
Нощ и Ден се сменят във вселенската игра,
за всеки ход назрява времето да се изпълни.
Трепти, стаил в сърцевината огнена искра,
седефен пул, вариант от който да покълне.
Дървото на вариантите има отношение към китайския йероглиф за Го - "qi" - в него има елемент "дърво" (mu). Отрупано с плод - това е потенциалът, множеството неповторими комбинации, които са възможни. Отрупано с плод - богат избор за играча да се изяви творчески... Сравнението на пуловете с праскови пък е изненадващо, но и с право - прасковата е символ на безсмъртието и безсмъртните си хапват редовно праскови... А слънчевите лъчи, обливащи плодовете, очевидно подсказва за аполоновото начало в Го.
Може би в образа на прасковата има и еротичен подтекст, защото в стихотворението има диалектика - ден и нощ, небе и земя, снежинка (студено, твърдо) и дъждовна капка (топло, течно), респективно идеята за сезонност, която е обвързана с космическите реалности, космически повеи - Земята се върти около Слънцето... И всичко, което се случва е неповторимо само по себе си, а светът се развива като се променя - това напомня комбинаториката на Идзин (Книгата на промените). Противоположностите се редуват Нощ и Ден, черно и бяло, но не самите те играят, те са рамкирани в представата за божествена или вселенска игра. Това леко ни "приземява" - когато играем всъщност възпроизвеждаме космогенезата. И всичко случващо се си има своето време и място, т.е. чрез знание хаосът се трансформира в ред.
И там накрая, седефеният пул - къде е затрептял (?), най-вероятно в ръката на играча, сред "ефирните вейки", тоест - пръстите, а думата "вейки" е просто вплетена майсторски, защото една от възможните транскрипции на weiqi е "вейки" - китайското название на Го. Огнената искра също е част от аполоновия пламък, а съвсем в профанен смисъл може да се възприема и като затоплянето на пула (камъка) в ръката на играча, обмислящ своя ход. В известно стихотворение на Светлана Шикшина мисля, че имаше подобен момент. В диалектиката на "Варианти" скрития еротичен подтекст се рамкира в образите на прасковата и седефения пул - мъжкото и женското начало. Седефеният пул "оплодява" дъската - земята, от която пониква нов вариант. По този въпрос авторът потвърждава, че "еротичният контекст е неизбежен, ако трябва да се обясни диалектиката в света, защото самият свят, както и да бъде погледнат, представлява плод или рожба на взаимодеиствието и взаимодопълването на противоположни начала". И по този повод, ще кажа, че "Варианти" е брилянтно стихотворение!
Добре, че вече имаме български образци на го-творчество преди да коментираме други източни или западни автори, които безспорно също заслужават нашето внимание. А ние, българските поети, с времето можем да обогатим това своеобразно направление в поезията с още стихове...
|
