играта Го

По книжарниците:

Пустинния скорпион

Препоръчваме Ви:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

ДОБРЕ ДОШЪЛ!

Афоризми

Самата аз виждам в играта на Го твърде много съответствия със самия процес на живеене и я използвам, за да възпитавам чрез нея своето отношение към живота, както и да подобрявам визията си за това как действително стоят нещата...

Лейди Игнеса

* * *
 
Пъзелът. Начин на употреба
Публикации - Други загадки (Изследвания)
Автор: Йони Лазаров   
Неделя, 04 Май 2008г. 09:15ч.

 

Преди да се роди Бартълбут

Играта Го ни поставя много загадки, понякога тя е сравнявана с пъзел и лабиринт. Тази тема е развита в романа на Жорж Перек „Животът. Начин на употреба” (La Vie mode d'emploi), роман, който се състои от романи, история с вградени други истории.

Романът без съмнение представлява един пъзел и лабиринт и допуска индивидуални прочити. Моят прочит е през призмата на играта Го, това е оправдано и с това, че Перек изрично посочва Го, като един от ключовете за разбиране на творбата. Един от алгоритмите за ориентиране в лабиринт е да се придържаш до дясната стена, в този случай Го.Обобщението на романа е изследване на всякакви структури и методи, езиковите игри, философското разбиране на играта и играенето, животът като игра. И преминава към изследване на възможните жизнени проекти. Изследването на Перек не започва на празно място, той е представител на литературно-философския кръг „Оулипо” и опосредствано с математическия кръг „Никола Бурбаки” (системно-структурен анализ). Ключово понятие тук е „структури”, съответно „форми в Го”.

 

Оулипо, Бурбаки, Колеж по патафизика

Жорж Перек (1936-1982), голямо име в световната литература, е един от добрите познавачи на Го. Заедно с двама професори по математика той издава първата оригинална френска книга за Го – P.Lusson, J.Rouband, G.Perec: Petit traite invitant a la decouverte de l`art subtil du go, Christian Bourgeois, Paris 1969. През 1988 на културния фестивал в Авиньон, където наред с театъра, киното, музиката, поезията има представяне на Го. На същия фестивал се чества и Перек, като един от пионерите на френското Го и двадесет години от излизането на книгата.

Перек е част от кръга „Оулипо”, който е водещият във Франция през 60-те и 70-те години на ХХ век, и до голяма степен е задавал модата на европейския континент. Във философския кръг „Оулипо” са били Реймон Кьоно, Жорж Перек, италианския писател Итало Калвино, математиците: Шевалие, Роубанд, Лусон.

„Оулипо” означава „Работилница за потенциална литература” ("Ouvroir de littérature potentielle",). Изследват всевъзможните форми, които може да придобие литературата. Да припомним, че думата „работилница” произлиза от „лабиринт”, която означава още „вътрешна работа”. Един членовете се изказва така за заниманията: „Олипианците приличат на плъхове, които изграждат лабиринт, а след това се опитват да излезат от него”.

Романът на Перек е посветен на неговия учител Реймон Кьоно (1903-1976, Raymond Queneau). Последният е автор на прочутите „Упражнения по стил” – една и съща история разказана по 99 различни начина; романът на Перек се състои от 99 глави. Реймон Кьоно (И.Калвино също) се е замислял над писането на романи от автомати, подпомагани от подходящ математически софтуер.

Професор Клод Шевалие е бил един от основателите на голямото явление в математиката на ХХ век - „Никола Бурбаки”, сборно понятие, зад което се крият 30 математика, които в продължение на 25 години издават математически трактати, поставяйки си задачата за преустройство на математическото здание. „Математиката е голям град, чиито предградия не престават да се разрастват по малко хаотичен начин, в същото време центъра периодично се преустройва, следвайки всеки път все по-ясен план и стремейки се към по-величествено разположение, в това време когато старите квартали с техните лабиринтни улички, се опитват да се свържат с центъра чрез магистрали” – Бурбаки.

Започнато на шега от Клод Шевалие, Андре Вейл, Анри Картан, Жан Диeдонне, Лоран Шварц, Шолем Манделброт, Бурбаки се превръща почти в институция. Главните категории в изследването на Бурбаки са „формалните структури” в цялата математика. И това корелира добре със създаването на системно-структурния анализ, долу - горе по това време, където едни от аксиомите са: „цялото е повече от сбора на неговите части”, а също, че „цялото не е следствие на частите, тоест частите не предхождат цялото”.

Шевалие е един от пионерите на Го във Франция, по думите на съвременниците ревностен играч. Главното в живота на Шевалие е математиката, но той има разностранни интереси и членува в различни други идейни групи. Той изучава Го в Германия и обучава на нея двама от своите студенти: професора от Националния университет в Париж Роубанд и професора в Дижонския университет Лусон. Всички имат задълбочени познания за културата на Далечния изток. По-късно Роубанд написва романа „ε” (Епсилон) [1], композицията на който се основава на играта Го, и „Моно но аваре” („чаровната красота на краткотрайните неща”).

На свой ред олипианците са били предшествани от „Колежа по патафизика”, дума пусната в оборот от Алфред Жари (1873-1907) в романа му „Дела и мнения на доктор Фаустрол, патафизик” (1911). В този роман-пародия патафизиката се определя като „наука за изключенията”, като „описание на света, който може да се види, а вероятно и да се види на мястото на традиционния”. „Да станеш патафизик – значи доброволно да мислиш за неща, за които по ваше мнение, никой повече няма да седне да мисли.” Членовете на „шутовския орден” с пародийни ритуали и звания са: Жак Превер, Рене Клер, Реймон Кьоно, Борис Виан, Хулио Кортасар [2].

Патафизиците разглеждат полу-безумните идеи за преустройство на света на „научна основа”, които се ширят в обществото; Кортасар, например, е запознат с тях в качеството си на преводач към Юнеско. Мишена на сатирата на патафизиците е плоския и пошъл разум, не проникващ по-дълбоко от повърхността на явленията, разум приемащ само традиционния свят и отказващ да признае, че света непрекъснато се променя.

 

Връзките с Го

Перек посочва връзките на романа с Го в интервю:
„Животът. Начин на употреба” бих уподобил на партия, която читателят играе с мен. Но изискванията към читателя-партньор са твърде високи: 1) да бъде издръжлив, стабилен и неизтощим, за да устои и на времето, и на напрежението, с което ще постигне като краен резултат цялото, послужило за изходна база; 2) да знае стиловите направления в различните епохи; тайните на кабалата; тънкостите на рисуването с водни бои; езика на жестовете (шудан, бихме добавили); правилата на играта Го;законите на патафизиката; принципите на антропософията ... 3) да може да внесе порядък в хаоса от факти, термини, елементи, цифри, цитати и да го съгласува с логиката, която обуславя най-ефикасния начин на употреба на онова, което назоваваме живот.”

И още една връзка посочена от Перек, която е толкова важна, че той я посочва два пъти в романа: „Отначало изкуството на мозаечната игра, която наричаме „пъзл”, изглежда просто, ограничено изкуство, съдържащо се изцяло в краткото изложение на гещалт-психологията: набелязаният обект – независимо дали ще бъде акт на възприемане, усвояване на умение, физиологическа система или, както в нашия случай, една дървена мозайка – не е сбор от елементи, всеки от които трябва да бъде взет отделно и анализиран, а едно цяло, тоест форма, структура; елементът не предхожда цялото, не е по-непосредствен, нито по-първичен от него; не елементите определят цялото, а цялото определя елементите; опознаването на съвкупността и на нейните закони, на цялото и на неговата структура не би могло да бъде изведено от знанията за отделните елементи, които го съставляват; това означава, че можем да гледаме една частица „пъзл” в продължение на три дни и да сме убедени, че знаем всичко за нейните очертания и цвят, без да сме направили нито крачка напред; за нас е важна само възможността тази частица да бъде свързана с други частици и в този смисъл има нещо общо между изкуството на мозайката „пъзл” и изкуството на японската игра „Го”; само съединени, частиците могат да бъдат разчетени, да добият смисъл; взета отделно, частицата от „пъзл” не значи нищо [3]; тя е само въпрос без отговор, непроницаемо предизвикателство; но щом човек успее след много опити и грешки или в миг на изключително вдъхновение да я свърже с някоя от съседните и частици, тя изчезва, престава да съществува като такава: огромната трудност, която е предхождала това съединяване и която думата „puzzle” – „загадка”, „ребус” – изразява така добре на английски, не само вече не съществува, но и сякаш никога не е могла да съществува, тъй очевидно е всичко; двете частици, сглобени като по чудо, вече представляват само една, на свой ред извор на грешки, колебания, объркване и надежди.”

И това е толкова характерно за Го, където важи максимата: „Мисли глобално, действай локално”. Всъщност, глобалното мислене в Го е идентично на стратегията, локалното действие – на тактиката. Ако не се схваща цялото в Го – ще се загубим в гората, защото покрай дърветата няма да може да се види цялата гора; покрай отделните частици на пъзела – няма да може да се види цялата картина.

 


Жизненият проект на лорд Бартълбут

Романът на Перек има водеща нишка [4], без която е невероятно трудно да се разберат историите и те си остават един хаотичен пъзел. Това е грандиозният план на Бартълбут, който смайва със своята всеобхватна безсмисленост.

Трябва да си призная, че загубих първата партия срещу Перек – изгубих се в лабиринта на повествованието и само разбрах отделни бисерчета от цялото и разбира се попадах на позоваванията и елементите на Го & пъзел & лабиринт разхвърляни из цялата книга. Едва при втория си прочит попаднах на очертанията на грандиозния замисъл на главния герой Бартълбут.

Ето замисълът на лорд Бартълбут с думите на Перек: „Нека си представим човек, чиито богатство би могло да се сравни само с неговото безразличие към това, което обикновено позволява богатството, и чието много по-амбициозно желание е да улови, опише, изчерпи ако не целостта на света – намерение, което още с изричането си е обречено на провал, - то поне една завършена частица на света: поставен пред сложно сплетената противоречивост на света, той ще трябва следователно да изпълни докрай една програма, ограничена, разбира се, но цялостна, безупречна, единна.

Тази идея се роди в него, когато беше на двадесет години. Отначало неясна: един поставен въпрос – какво да прави? – един очертаващ се отговор – нищо. Бартълбут не се интересуваше от парите, от властта, от изкуството, от жените. От науката и дори от комара – също. Най-много да се каже, че се интересуваше от вратовръзки и от коне или, още по-точно, от изразяващия се в тези несериозни области (макар че много хора чудесно подреждат живота си около своите вратовръзки, а още по-голям брой – около неделните разходки на кон) смътен, но пламенен стремеж към съвършенство.

Тази мисъл се разви с течение на месеците, на годините, които последваха, оформяйки се около три главни принципа.
Първият беше от морално естество: не трябваше да става дума за подвиг или за рекорд, за някакъв връх, който да покори, за някакво дъно, което да достигне. Това, което търсеше Бартълбут, не трябваше да бъде нито зрелищно, нито героично; трябваше да бъде просто и скромно: един проект, разбира се труден за изпълнение, но не и неосъществим, овладян от край до край, но от своя страна владеещ във всички отношения живота на този, който му се посвещава.

Вторият принцип беше от логическо естество: изключвайки всякаква намеса на случайността, планът трябваше да действува тъй, че в времето и пространството да функционират като абстрактни координати, в които да се впишат с необорима закономерност еднакви събития, случващи се задължително в определено място, на определена дата.

И накрая, третият беше от естетическо естество: безполезен, строго придържащ се към условията си именно благодарение на пълната си безсмисленост, планът трябваше да се самоунищожава в хода на собственото си изпълнение; съвършенството му трябваше да бъде кръгообразно – една поредица от свързани помежду си събития трябваше да анулира себе си: тръгвайки от нулата, Бартълбут трябваше да се върне до нулата след редица от преобразувания на определени завършени предмети.

Така беше създадена конкретно една програма, която сбито може да бъде изразена по следния начин: В продължение на десет години от 1925 до 1935, Бартълбут ще овладява изкуството на акварела. През следващите двадесет години, от 1935 до 1955, той ще обиколи света, рисувайки по един акварел на две седмици или общо петстотин морски пейзажи голям формат (65х50), представящи пристанища. След завършването на всеки пейзаж Бартълбут ще го изпраща на специализирания занаятчия (Гаспар Винклер), който ще го залепи върху тънка дъсчица и ще го разреже на „пъзел” от седемстотин и петдесет частици.

През следващите двадесет години, от 1955 до 1975, Бартълбут, завърнал се във Франция, ще възстановява последователно така приготвените мозайки – също по един „пъзел” на всеки две седмици. Всеки пейзаж ще бъде слепен отново, тъй че да може да бъде отлепен от дървената си основа, пренесен на мястото, където двадесет години по-рано е бил нарисуван, и потопен в разтвор, от който ще излезе само лист хартия „ватман” цял и чист.
По този начин нямаше да остане и следа от тази операция, която в продължение на петдесет години щеше да е поглъщала изцяло силите на своя автор.”

Въпреки това Бартълбут не успява да изпълни програмата си напълно – животът внася своите корекции, случайността се намесва. Преследван упорито към края на програмата си, той прави всичко възможно да избегне Роршаш, който иска да го включи във предаване на телевизията и художествен критик Бесандр, който работещ за компанията „Марвъл Хаузис”, го преследва ожесточено за да му връчи 10 милиона долара и да вземе в колекцията си последните пъзели, вместо да бъдат унищожени. Вместо заплануваните за унищожение 500 пъзела, Бартълбут успява да унищожи 438 и умира тихо полусляп от редене на пъзели, редейки последния си.

Бартълбут подхожда творчески, към своята всеобхватно безсмислена програма: „Всеки пъзел, бе за Бартълбут ново приключение, единствено по рода си, незаменимо. Той имаше чувство, че целият опит, натрупан за пет, десет или петнадесет години, няма да му послужи за нищо, че го очакват както всеки път трудности, които дори не подозира.”

Бартълбут живее в кооперация в Париж, където има 100 апартамента (съответстващи на 99-те глави на романа). Така Перек разглежда един магически квадрат 10х10, който се минава от авторовото внимание с „шахматен ход на коня”. Преминаването на магически квадрат с „ход на коня” е известна математическа задача. Перек е дал още една връзка с шахмата: на страница 394 се цитира „вечно-зелената” партия между Андерсен и Дюфрен, играна през 1852 в Берлин.

Бартълбут изпълнява стриктно своя донкихотовски замисъл подпомаган от своя слуга Смотф, оприличен на Санчо Панса. Смотф се занимава с по-прости задачи от господаря си, който реди пъзели; Смотф реди пасианси или играе на карти. Но също се запалва по изчисленията: „Съжалението му, че не е получил образование, с течение на годините се е превърнало в болезнена страст към четирите аритметични действия. Съвсем в началото на тяхното пътешествие той видя в един голям лондонски мюзикъл някакъв гениален математик и през двадесетте години на тяхното околосветска обиколка чете и препрочита една овехтяла книжка по забавна математика и аритметика, накрая се отдаде на смятане наум и когато се завърна, вече можеше доста бързо да извлича корен квадратен и кубичен от девет цифрени числа. В момента когато това започна да става прекалено лесно за него, той беше обхванат от треската за факториелите: 1!=1; 2!=2; 3!=6; 4!=24; 5!=120; 6!=720; 7!=5040; 8!=40320; 9!=362880; 10!=3628800; 11!=39916800; 12!=479001600;...; 22!=1124000727777607680000 или повече от един милиард по седемстотин и седемдесет и седем милиарда!

Смотф е стигнал днес до 76-факториел (76!) [5],но не намира хартия с необходимия формат, пък и да намери, няма да има достатъчно голяма маса, за да я разпростре. Все повече губи увереност в себе си, поради което непрекъснато проверява изчисленията си...Но въпреки това Смотф продължава да реди – по гърбове на пликове, полета на тетрадки, опаковъчна хартия – колони и колони цифри.”

Да си спомним думите на философа Менций и стратега Сун-дзъ, казани преди повече от 2400 години. Менций: „Сегашните играчи на вейци (Го) правят много ограничени сметки”. Сун-дзъ: „Който прави изчисления има право да се надява да спечели една военна кампания. Който не прави изчисления – не може да се надява на нищо.” В тази връзка, може би Смотф прави наистина големи изчисления, но може би е тръгнал в погрешна насока в лабиринтовия пъзел. Изглежда изначално му липсва универсалния компас – идеята за Го.

Лорд Бартълбут се затваря в кабинета си, откъдето не излиза, също като сър Исак Нютон. И има дни, когато също като него не се докосва до храна си, зает с подреждането на поредния пъзел от неговите картини. Има периоди от време когато въобще и не спи и реди пъзела, един такъв период е от 62 часа. Това прилича на рекорда по непрекъсната блиц-игра на Го, поставен от англичанина Мичел (46 часа, 152 игри), след това подобрен от друг англичанин – Макфейдън (68 часа, 191 игри, 1983г.).

 

Други жизнени проекти

Романът на Перек, като че ли е присъда над много хора, които водят безсмислен живот и дори не могат да го организират толкова едромащабно като Бартълбут. Това е присъда към безсмислените компютърни игри, където някой друг вече е изчислил вариантите, играещият повтаря безсмислено това.

Перек го казва, по отношение на пъзелите, но то добре прилага и към компютърните игри: „Оттук можем да изведем главната истина за един „пъзел”: въпреки привидностите това не е игра, която човек играе сам; всяко движение, което прави играчът на „пъзел”; всяка частица, която той взема, разглежда, гали, всяко съчетание, което опитва веднъж, втори път, всяко обезсърчение са били обмислени, изследвани, пресметнати по-рано от другия.”

Нека се спрем и на още двама герои в „романа, състоящ се от романи”, защото и те имат своите жизнени проекти. Идеята за всеобхватното проникване на нещата едни в други се поява в програмата на художника Хътинг, който рисува картина, на която е изобразено изложба на картини, на които са показани други картини, участващи в изложба... Идеята, за всеобщото проникване и взаимозависимост на нещата е близка до тази на Го, където всяка малка група камъни е зависима от всички останали и съдържа общия рисунък на цялостната игра. Съдбата на малката група камъни се решава от общия контекст, както и общият контекст е изтъкан от съдбата на всички малки групи.

Другият герой Цинок, е „убиец на думи” – официално работи за осъвременяването на речниците „Ларус” и трябва да премахва всички думи и всички значения, изпаднали от употреба. Но още по-интересно, е че името му се произнася по двадесет различни начинa, според фонетичните особености на един или друг език или диалект:

Синос Синок Синош Синоц Синоч
Цинос Цинок Цинош Циноц Циноч
Шинос Шинок Шинош Шиноц Шиноч
Чинос Чинок Чинош Чиноц Чиноч

Като отбележим, че науката китаистиката се нарича „синология”, да добавим, че китайското име на Го, weiqi (wei-chi) може на български да се произнася по шест начина (ако се поставят тирета – стават 12):

вейци вейчи вейки вей-ци вей-чи вей-ки
уейци уейчи уейки уей-ци уей-чи уей-ки

В края на краищата, това една трудна, многопластова книга, която има много прочити и не е лесна за дешифриране. Чрез нея се поставят редица важни за битието въпроси, ето моите акценти: ориентирането в лабиринт; има ли смисъл да тръгнеш от нулата и да стигнеш до нулата; да тръгнеш от средата и да стигнеш да средата; безсмислено ли е обикалянето в кръг; трябва ли човек да търси смисъл в живота си и обикновено до къде стига; подвиг ли е да си поставиш задачата – да изкараш живота си без подвиг; как човек си поставя жизнени проекти и как ги изпълнява; как се преплитат в един грандиозен план случайността и необходимостта; как играта Го служи като компас за ориентиране в един безкраен във времето и пространството пъзел и лабиринт; как Го може да послужи в модел и методика в ориентирането в живота и неговата употреба.

Жорж Перек, от философския кръг „Оулипо”, е написал един вечно-зелен шедьовър, който позволява различни прочити и акценти. Но няма гаранция, че читателят ще направи успешна го-партия в лабиринтния свят на Живота. Както и дали: ще бъде употребен от живота или той ще употреби живота.

 

След Бартълбут

Ханс Магнус Енценсбергер в книгата си „Топологически структури в съвременната литература” разглежда многобройните случаи на лабиринтни разкази от древността до Борхес (разказа „Градината на разклоняващите се пътеки”) и Роб-Грийе (романът „Лабиринта”). Той стига до извода, че темата е безсмъртна, защото граничи с древните и новите митове. Енцесбергер рисува образа на един свят в който е лесно да се загубиш и в който опитите да откриеш отново вярната посока, придобиват особена стойност на нещо като обучение по оцеляване:

„Всяко ориентиране – казва Енценсбергер – предполага дезориентиране. Само онзи, който се е загубвал, може да открие верния път. Но тези игри на ориентиране са същевременно и игри на дезориентиране. В това е именно тяхната привлекателност и техния риск. Лабиринтът е създаден, за да може онзи, който влезе в него да се загуби и блуждае. Но лабиринтът е също така предизвикателство за посетителя да пресъздаде неговия план и да превъзмогне властта му. Ако успее, той ще е разрушил лабиринта; лабиринтът съществува за онзи, който го е преминал.”

Добре познати на съвременната култура са многобройните компютърни игри, където героят минава през мрачни коридори-лабиринти и сее безсмислена смърт. Не знаят ли играчите на тези игри, че някой друг вече е минал по тези коридори-лабиринти и се е произнесъл за тяхната безсмисленост?

Последователите и критиците на „новия роман”, изследващ зигзазите на човешката психика („ход на коня”) казват, че метафора за писането е „играта” – всевъзможните комбинации, разсъждения, надежди за победа са илюзия, отражението на света в текста е невъзможно. Има само лабиринти от гледни точки; няма какво особено да се каже, освен да се играе със смисъла и безсмислицата. Игра със словото, игра с митологичните представи и идеологиите, игра с въображението, игра с реда и безредието.

Борхес в „Градината на разклоняващите се пътеки” по оригинален начин свързва пространството и времето. „Аз помислих за лабиринт на лабиринтите, за множащ се и развиващ се лабиринт, който би обхващал миналото и бъдещето, и по някакво чудо да вместява цялата вселена”. Тук е уместно да си спомним, заповедта на старшината в казармата: „Ще чистиш тази градина от тук до обяд.”

 

Използвана литература:

1.Жорж Перек: Животът. Начин на употреба. Изд. Народна култура, София, 1980.

2.Реймон Кьоно, Упражнения по стил. Изд. Народна култура, София, 1990.

3.Хулио Кортасар: Игра в класики. Москва, „Художественная литература”, 1986.

4.Итало Калвино: Невидимите градове. Изд. Народна култура, София, 1990

5.Хорхе Луис Борхес: „Сад расходящихся тропок”

6.Георги Цанков: „Топология на един град-призрак, или още веднъж за новия роман” в книгата Ален Роб-Грийе: Гумите. Ревност. Миналато година в Мариенбад. Джин. Изд.Народна култура, С., 1985.

7.Математика в афоризмах, цитатах, высказываниях. „Вища школа”, Киев, 1983

8.http://www.usgo.org/resources/downloads/go_in_literature.pdf

9.http://en.wikipedia.org/wiki/Life:_A_User%27s_Manual


Бележки

1.„ε” е поетична книга, която може да се чете по няколко различни начина, един от тях е базиран на партията между Масами Шинохара, 8 дан и Мицуо Такеи 2-кю, както отбелязва сп.”Го ревю”, април, 1965.
2.Романът на Хулио Кортасар „Игра на дама”, също може да се чете по няколко начина, има „езиковите игри” характерни за патафизиците. Друго понятие което ползва Кортасар е „мандала” – картина на света, която има формата на пъзел и лабиринт.
3.Тук се виждат и връзките с аксиомите на системно-структурния анализ.
4.Така както „кривата на Кантор” изпълва целия квадрат.
5. 76 ! = 1.8854947 × 10111

 
 
* * *