играта Го

По книжарниците:

Пустинния скорпион

Препоръчваме Ви:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

ДОБРЕ ДОШЪЛ!

Афоризми

If you look into your own heart, and you find nothing wrong there, what is there to worry about? What is there to fear?
Confucius


Ако погледнеш в сърцето си, и не намериш нищо лошо там, то за какво трябва да се тревожиш? Има ли от какво да те е страх?
Конфуций

* * *
 
Маркиз Кидо – пазителят на императорския печат
Вейцилогия - Японски загадки
Автор: Йони Лазаров   
Сряда, 24 Февруари 2010г. 20:28ч.

 

Маркиз Кидо Коичи (1889 – 1977), бил Пазител на императорския печат от 1940 до 1945, близък съветник на император Хирохито по време на Втората световна война и връзка между императора и правителството. Маркиз Кидо бил внук на Кидо Коин, известен с уменията си в калиграфията, хайку и Го; Кидо Коин бил един от лидерите на революцията Мейджи.

 

Kido

 
Маркиз Кидо е включен, като литературен герой в романа на Джеймс Уеб: “С нашите усмивки и ласкателства и Кидо, и аз знаехме, че играем танца на внимателен ритуал. Говорехме “общи приказки”, като изричахме едно нещо, докато имахме предвид съвършено друго. В Япония която и да е среща между двама влиятелни души, предшестването дори на партия “Го”, техния национален еквивалент на шаха, изискваше всеки човек да се опита да убеди другия, че той самият е по-слаб. Да се преструваш, че си по-малко властен в тази мъчително недиректна култура, означаваше да привлечеш вниманието на останалите към същинската си сила. И ако отсрещната страна по някакъв начин повярваше на възраженията ти, да те приемат в действителност за по-слаб, можеше да доведе опонента към към преувеличено самомнение, като доведе за загубата му. А това освен всичко спасяваше честта, ако човек накрая все пак изгубеше, правейки загубата по-поносима, след като изкусно е привлякъл вниманието към силата на противника.” (Уеб 2001, с.152).

Кидо представлява обаче истинска загадга за историците на Втората световна война, заради вмъкването на изкуството харагей. Императорът и неговите приближени съветници (между които бил маркиз Кидо) желаели колкото се може по-бързо да се прекратят военните действия, за да избавят страната си от по-нататъшни затруднения. Както пише Кидо в дневника си, техните намерения били да се предаде „интуитивно”, тоест без конкретни думи или преки указания към тогавашния премиер Судзуки. Защото лидерите на страната и сведущи към изкуството харагей, не са длъжни винаги и при всичко да се полагат на думите. При използване на харагей, тази скрита и невидима техника, съобщението се предава бързо и непосредствено, дори даже в невербална форма (Butow 1954, с.70).

Посредством централизация в хара различните умове, както е прието да се мисли, получават възможност да се слеят в безмълвна хармония и ясно да разберат необходимите решения в политиката. В резултат, обаче, на този опит, неразбран от примиера Судзуки, Япония продължила войната, заедно с това мъчителната агония. Неудивително, че за западните наблюдатели, внимателно проучващи документите на войната, за да определят отговорността на политиците, доводите на Кидо останали неясни и несъстоятелни, а изкуството харагей определили като двусмислено и „изкуство на блъфа” (Ратти, Уэстбрук 2007, с.522).

Може да се прибави нещо, което още повече да затрудни историците. Аналогично на харагей е играта Го, чиито друго японско име е „шудан” – безмълвна игра на жестове. В нежната игра Го, който направи повече отстъпки – накрая печели.

Ясуюки Миура споделя неща за Го, които могат да хвърлят светлина и на горните проблеми: „За японския играч на Го избора на момента на предаване има много голямо значение. Ние трябва да продължим да правим всичко възможно до последния момент, даже в неблагоприятни обстоятелства, докато има възможност за победа. Обаче ние не трябва да продължаваме безнадеждна партия и трепетно да очакваме грешките на противника. Ако ние пропуснем този единствен момент в партията, когато трябва да се предадем, ние сме длъжни да доиграем ендшпила до края. Пропускайки решаващия момент, ние сме длъжни да доиграем всичко до края, без значение колко е смущаващо. Но японският етикет изисква навременно предаване.”


Литература:
1.    Robert Butow. Japan's Decision To Surrender. Stanford Univ Pr, 1954.
2.    Yasuyuki Miura. Go: An Asian Paradigm for Business Strategy. Kiseido Publishing, 1998.
3.    Джеймс Уеб, “Генералът на императора”, ИК “Амат-АХ”, С., 2001.
4.    Оскар Ратти, Адель Уэстбрук. Самураи. „Эксмо”, М., 2007.

 
 
* * *