Може някъде да има нещо пропуснато, но в немалко книги може да се срещне за играта Го и тук отварям тази тема. По-долу давайте инфо, ако имате, с което да допълваме списъка и съответни цитати. От посочените по-долу книги ще процитираме някои интересни моменти. И така...

Играта Го в преводната литература

Гарднър Мартин, “Математически развлечения”, том 2, изд. Наука и изкуство, София, 1977

ван Хюлик Роберт, “Китайски загадки; Езерото, което не връщаше удавниците", изд. “Народна култура”, София, 1987

Уингроув Дейвид, “Чун Куо", изд. “Прозорец”, София, 1990

Долин А., “Кемпо. Традициите на японските бойни изкуства", изд. Медицина и физкултура, София, 1991

Александров Д., “Па Куа Джан. Бойната стратегия в осемте посоки", ик “Загер”, София, 1993

Треванян, “Шибуми”, ик “Бард”, София, 1994

Клавел Джеймс, “Гай-джин”, изд.”Библиотека 48”, София, 1994

ван Лустбадер Ерик, “Владетелят”, изд. “Гарант-21”, София, 1995

Робинс Джуд, “Увлекателни игри за Windows” (Amazing Windows games), изд. “Техника”, София, 1995.

Йошикава Ейджи, “Тайко”, ИК “Вузев”, София, 1995 – с. 75, 137

Симънс Дан, “Хиперион”, ик Бард, София, 1995-96

Гейтс Бил, "Пътят напред", изд. “Силия”, София, 1998

Александров Д., “Бойни изкуства и военно дело на древните българи”, ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ, София, 1999

Зелазни Роджър, “Господарят Демон”, ик “Бард”, София, 2000

Луис Питър, “Митове и легенди за бойните изкуства”, изд. “ЛИК”, София, 2001

Макнийли Марк, “Сун Дзъ и изкуството на войната в бизнеса”, изд. “Фокус”, София, 2001, с. 17, ISBN 954-783-005-8

Бъзън Тони, “С главата напред; всеки е гениален – стига да поиска”, ИК “Кръгозор”, София, 2001

Роуланд Лора Джо, “Иредзуми”, КК “Труд”, София, 2001

Таскър Питър, “Целувката на Буда”. Изд. Обсидиан, София, 2002, с. 144

Уеб Джеймс, “Генералът на императора”, ИК “АМАТ-АХ”, София, 2001, ISBN 954-9877-05-1, с.152

“Компютърен речник”, изд. АлексСофт (Hungry Minds, 2002), 2003 - game/игра – с.170

Силвърбърг Робърт, "Първата вълна", ИК "БАРД", С., 2004

Шан Са, "Момичето, което играеше Го", изд. “Пулсио”, София, 2004, ISBN 954-913-5-X

Писателят Robert van Gulik е роден в Холандия през 1910 в провинция Цувтен. Син на военен лекар от колониалната армия на Холандия, той прекарва детството си в Индонезия. След завръщането на семейството в Холандия през 1922, малкият Роберт поразява гимназиалните си учители с лингвистичните си способности. Насърчаван от тях, той се впуска в изучаването на санскрит и езика на американските индианци, а през свободното си време учи китайски. През 1934 следва в Лайденския университет, където продължава системно да изучава китайски и японски. След дипломирането започва работа в холандското посолство в Токио. Въпреки многобройните си служебни задължения, намира свободно време, да се заеме със сериозни изследвания върху историята на Япония и Китай. Повечето от трудовете му се публикуват в Пекин и Токио и са високо оценени както от азиатските, така и от европейските учени. През Втората световна война е евакуиран в Цунцин като секретар на холандското посолство. Напуска Китай след войната, а през 1949 отново е назначен на работа в Япония за четири години. След изтичането на този срок работи в различни градове на Близкия и Далечния изток. За последен път се връща в Токио през 1965 като посланик на Холандия и умира през 1967 в Холандия по време на отпуска.

В своя сравнително кратък живот Роберт ван Хюлик намира време наред с напрегнатата си дипломатическа дейност да извърши ред интересни проучвания и да ги публикува. Но тези проучвания представляват интерес за ограничен кръг от специалисти. В основата на популярността му лежи литературната му дейност. През 40-те години той се натъква на старинните китайски сборници с истории за съдебни случаи, разрешавани от съдията Ди, наричан още “китайския Шерлок Холмс”. Скоро Хюлик решава да започне да пише романи, макар и без опит до момента в художествената проза. Намерението му било да покаже на китайския и японския читател колко по-висока стойност имат традиционните им творби в сравнение с преводните западни криминални романи. Първите си два романа написал на английски. След като забелязал възторга, с който западноевропейската публика посрещнала този нов тип детективски романи, решил да продължи да пише и на английски. По този начин създал 17 такива произведения. В “Китайски загадки” (“The Chinese Lake Murders”, The University of Chicago Press, Chicago, 1977) са поместени три негови романа – “Езерото, което не връщаше удавниците”, “Скелет под камбаната” (1950) и “С гвоздей в черепа” (1956). За нас представлява интерес първият роман, написан по късно от другите два.

В “Езерото, което не връщаше удавниците” съдията Ди разплита сложен криминален случай, от който, както се оказва е зависела съдбата на империята. Случаят е много заплетен:

“Засега заключенията ни като че ли не дават основание да се надяваме на особен успех! Първо, убийството, извършено на Кораба на цветята. Една танцьорка бива убита с цел да й се попречи да ми съобщи за престъпния заговор. Четирима души са имали възможност да я убият: Хан, Лиу, Сун и Ван. Заговорът има нещо общо с една неразрешена шахматна задача отпреди седемдесет години! Освен това танцьорката е имала тайна любовна връзка, която може би няма нищо общо с убийството й.”

Елемент от разплитането на случая е една Го диаграма, в която нямало никаква логика в разположенията на пуловете и представляваща абсурдна ситуация. В романа навсякъде се говори за шах, но преводачът отбелязва, че всъщност става дума за Го. “Шахматната задача” всъщност е “Го задача”, затова ние коригираме текста и заместваме на всяко място думата “шах” с “Го”. В този роман се открива едно от първите описания на български на правилата на Го (1987!), макар и не в пълнота:

“ - Снощи, след като се върнахме от Квартала на върбите, разгледах добре тази задача. Интересното е, че не можах да намеря никакъв смисъл в нея. Вярно, че не съм голям майстор по Го, но като студент играех често. Както виждаш, в тази игра квадратът е разделен на осемнадесет колонки в хоризонтално и вертикално направление и чертите се пресичат в 289 точки. Единият играч има 150 бели пионки, а противникът му - също толкова черни. Пионките са малки обли камъчета и всички са равностойни. Двамата участници започват играта при чиста дъска, като всеки на свой ред поставя по една пионка на мястото, където се пресичат две черти. Целта е да отнемеш колкото е възможно повече пионки на противника, като ги обградиш напълно поотделно или на групичка. Обградените пионки веднага се отстраняват от дъската. Печели онзи, който успее да «плени» по-голям брой пионки.
- Това изглежда доста просто! - отбеляза Хун.
Съдията му отвърна с усмивка:
- Правилата наистина са прости, но самата игра е твърде трудна. Казват, че един човешки живот не е достатъчен, за да се научат всичките й тънкости! Нашите големи майстори на Го често издават ръководства за изучаване на играта, онагледени с рисунки на интересни позиции, а също и със задачи, чието решение е подробно обяснено. Този лист трябва да е бил откъснат от такова ръководство. Той е бил последната страница на книгата, защото сам виждаш думата «Край», отпечатана в левия долен ъгъл. За беда липсва заглавието на книгата. Трябва да откриеш някой майстор на Го тук, в Ханюан, Хун. Такъв човек без съмнение ще може да ни каже от кое ръководство е откъснат този лист. Обяснението на задачата може да е било отпечатано на предпоследната страница.”

Източник: Роберт ван Хюлик, “Китайски загадки. “Езерото, което не връщаше удавниците”, изд. “Народна култура”, 1987г., София

***
Препоръчвам ви да прочете “Езерото, което не връщаше удавниците” и заедно със съдията Ди да решите “шахматната задача”.

---------------

Днес (13.05.2010) видях книгата в Читанката: chitanka.info/lib/text/10551/1#textstart

Ето един цитат по темата от книгата "Момичето, което играеше Го" на Шан Са, изд. Пулс, 2004, превод от френски Красимир Петров. Препоръчваме ви да прочетете тази книга.

...знаете ли, че в центъра на града има площад, където китайците се събират да играят Го? Гледката е доста странна. Играчите сядат пред разчертаните маси и чакат някой да дойде да ги предизвика. Пръснати под дърветата, играчите са като пръстени статуи захвърлени случайно тук от Вечността. На Площада на Хилядите ветрове играчите на Го са целите в скреж и приличат на снежни човеци. От носа и от устата им излиза бяла пара. Ледените иглички, щтръкнали по перифериите на шапките им, сочат към земята. Небето е седефено, аленото слънце пада, пада. Къде ли пропада слънцето? Кога този площад е станал място за срещи на любителте на Го? Нямам представа, от толкова много гравиране върху гранитните маси таблите са се превърнали в лица, мисли, молитви...

Едно китайско момиче с бледо лице стои пред гранитната маса. Тя е леко прегърбена, сякащ дълъг следобеден сън все още тежи върху клепките й. До ъгълчетата на устните й са очертани две бръчки. Зад ушите й висят кичури коса, изплъзнали се от плитката. Стои сама пред своята маса. Китайката държи в пръсти един черен пул. Гладката му повърхност отразява светлината. Завижда му за неговата безчувственост и ледена чистота. Привързала се е към играта на го заради нейните лабиринти. На Площада на Хилядите ветрове подрежда пуловете според положението , което е отбелязала. Втренчва се в игралната дъска, брои полетата и потъва в бездната на математиката.

На Площада на Хилядите ветрове момичето е започнало игра. Казват, че една единствена партия Го е достатъчна да докара до изтощение повечето играчи. След това трябва да ядат и спят, за да си възвърнат нормалното състояние. Нейната реакция е различна. Още в началаото на играта умът й се изостря. Концентрацията докарва възбудата й до крайност. След края на партията в продължение на часове не знае как да разтовари набраната по време на играта сила и напразно дири покой...пред нея изникват натрапчиви видения, чувства се откъсната от останалите смъртни, общува с боговете...

На Площада на Хилядите ветрове чувства как се отпуска пред един непознат. Той е точен и никога не се оплаква от нейните закъснения. Рядко говори. Лицето му е лишено от всякако изражение. Устоява на слънцето, на вятъра, на нейните предизвикателства. Тази вътрешна сила му спестява земните тегла.

Двамата са тук, за да забравят болката. Вестите от външният свят не достигат до двамата играчи. И все пак единствено болката успява да ги открие отново. Болката...една птица, една пеперуда....

Стиснала в маншона грейката от бронз китайското момиче потропва с крака, за да раздвижи кръвта си. Нейният противник е чужденец, пристигнал направо от гарата. Играта се разгорещява и чувства как я облива приятна топлина. Светлината на деня помръква и пуловете едва едва се различават. Изведнъж някой драсва клечка кибрит. В лявата ръка на нейния противник се появява свещ. Другите играчи са си тръгнали. Тази нощ няма луна, вятърът проплаква като новородено. Над двамата някакъв бог влиза в схватка с богиня и разблъсква звездите.... Мъжът преброява няколко пъти пуловете. Победила го е с осемнадесет точки. Той въздъхва и подава свещта. Изправя се, като разгъва исполинската си снага, взема си багажа и тръгва, без да се обърне.

Момичето прибира пуловете в дървените гърненца. Те поскръцват между пръстите й. Сега е сама с нейните войници и задоволеното си самолюбие. Днес отбелязва стотната си победа. Нейният партньор си отива, без да остави никакво съобщение.

А сега да прочетем за играта на един знатен затворник от “Иредзуми” на Лора Джо Роуланд (КК “Труд”, 2001, София) и как благодарение на хитростта си Йохей се измъква от килията:

Унизен и гневен, Кушида не просто разтърси Харуме, заплашвайки я, че ще я убие, но и изви ръката й, затисна устата й, за да не извика, и я блъсна в една празна стая. Там разкъса кимоното й и я събори на пода. Смяташе да я убие тогава, там, на онова място... но първо искаше да я има. Харуме се съпротивяваше - ухапа го по ръцете и го ритна в слабините. И когато той се сгърчи в няма болка, тя се разсмя. После, сякаш за да го нарани още повече, му каза: „Аз вече си имам любим. И му принадлежа завинаги. Скоро ще си направя иредзуми, за да запечатам върху тялото си любовта си към него... Да, върху същото това тяло, което ти желаеш тъй силно!" И после избяга.
В ужасните дни, които последваха, Кушида си даде сметка, какво се бе случило. Той бе зачеркнал целия си предишен живот, бе отхвърлил всичко -дисциплина, себеуважение, строгостта на чистия живот, посветен на Бушидо — за едно евтино повърхностно момиче, което щеше да се татуира като най-обикновена проститутка! Любовта му се прероди в омраза. Кушида обвиняваше Харуме за своето нещастие. Замисляше отмъщение. Щеше да се промъкне в стаята й, когато спи, и да я прониже с копието си. Но никога не бе предполагал, че смъртта й ще го покруси така дълбоко и че няма да изтрие нито желанието, нито ревността, нито гнева... Сега в него се избистри нова решимост. Не искаше да живее без любимата, но и не желаеше да умре като неин убиец. По някакъв начин трябваше да възстанови честта на родовото си име.
Само че това не можеше да стане, ако стоеше заключен в тази килия.
Йохей каза:
- Какво ще кажете за една игра Го? (28.) Ще успокои мисълта ви, млади господарю.
„Извади ме от тук!", замалко да изкрещи Кушида. Изпитваше желание да заблъска по стената от ярост, но си наложи да каже спокойно:
- Благодаря ти, че си дошъл, но как можем да играем Го, когато аз съм вътре, а ти там, отвън? Йохей засия:
- С две дъски и два комплекта жетони. Ще си обявяваме ходовете и ще местим един за друг.
Макар че нямаше никакво желание да играе, в главата на Кушида изникна план.
- Добре.
Васалът донесе пособията. През препречения с решетки прозорец той му подаде лакирана кутия с плоски кръгли черни и бели пулове и четирикрака дъска от абанос с мрежа от перпендикулярни ли-нии, вдълбани в покритието от слонова кост.
- Вие започнете пръв, млади господарю - каза Йохей.
Кушида постави черен пул между две линии.
- Осемнайсет хоризонтално, шестнайсет отвесно.
- Четири хоризонтално, седемнайсет отвесно -отвърна Йохей.
Напрежението растеше в Кушида с поставянето на всеки нов бял пул. Търпеше бавната досадна игра, като правеше ходове напосоки. Пред вратата се разнесе високо хъркане - пазачът бе заспал.
- Млади господарю, вие не внимавате в играта — скастри го Йохей. — Аз ви взех почти всички пулове, а вие - нито един мой.

Понеже му бе неприятно да лъже своя приятел, Кушида каза:
- Ти грешиш, Йохей, аз печеля.
Озадаченото лице на Йохей се появи на прозореца; той присви очи в опит да види дъската на Кушида.
- Някой от нас е объркал ходовете.
- Сигурно съм аз - каза Кушида. - Не мога да се съсредоточа върху играта - приближи се по-плътно до прозореца и снишавайки глас, рече: - Би било по-добре, ако седяхме заедно. Сам да се увериш, че всички пулове са на мястото си.
Йохей поклати глава:
- Не мога да ви пусна, млади господарю. Знаете това.
- Но можеш да влезеш тук при мен - виждайки как старецът сбърчи чело нерешително, Кушида взе да го уговаря: — Хайде. Ще си тръгнеш, преди да се събуди пазачът...
- Добре... - последва изщракване на резето, когато Йохей го дръпна. Кушида прибра дъската с пуловете под кимоното си и застана отстрани на вратата. Пазачът продължаваше да хърка. Бавно вратата се плъзна встрани и се отвори. Йохей влезе в стаята на пръсти, като държеше свещта: -Млади господарю...?
В този миг Кушида изпружи крак, старецът се спъна и се просна на пода. Кушида го прескочи и се озова в коридора. Неусетно измъкна копието от отпуснатата ръка на пазача и се втурна към свободата си. Някъде отзад се чуваха виковете на Йохей, последвани от скърцане на врати, шум и възгласи:
- Затворникът избяга! Хванете го!
С всички сили Кушида се носеше към задната врата. Хвърли поглед през рамо и видя двама войници, които бързо го настигаха. Извади кутията с пуловете изпод кимоното си и я захвърли на пътя им. Кутията тупна на земята, капакът й се отвори и пуловете се разпиляха наоколо. С викове на изненада войниците се подхлъзнаха и се проснаха на пода.
Кушида рязко отвори вратата и се втурна през осветения двор, стряскайки двамата стражи. Размаха ловко откраднатото копие и ги халоса по глава-та с дръжката. Те се свлякоха на пода. От покрива скочиха още войници, за да се присъединят към битката, но Кушида вече бе минал през портата. С два удара с острието на копието рани пазачите отпред. На помощ се притекоха патрулиращи стражи. Стрелци опънаха лъковете си и го засипаха със стрели, но Кушида потъна в нощта.
------------
28. Японска игра за двама с пулове върху разграфена дъска, в която целта е да се завоюва противниковата територия -бел.прев.

Още един цитат от "Момичето което играеше Го" на Шан Са:

"Всеки пул е стъпало към дълбините на душата. Привързах се към играта Го заради нейните лабиринти.
Пулът променя позицията си при постепенното преместване на останалите. Тяхната все по-сложна връзка се преобразува и никога не съответства напълно на предварителния замисъл. Го не се поддава на изчисления и предизвиква въображението. Непредведимо като алхимията на облаците, всяко ново съотношение представлява предателство. Тази игра не знае покой, непрекъснато държи нащрек, кара те да се стремиш към все по-голяма ловкост, по-голяма свобода, но също и към студената убийствена точност. Го е игра на измамата. Обкръжаваш противника с химери в името на едничката истина, наречена смърт."

Ето още цитати:

“С нашите усмивки и ласкателства и Кидо, и аз знаехме, че играем танца на внимателен ритуал. Говорехме “общи приказки”, като изричахме едно нещо, докато имахме предвид съвършено друго. В Япония която и да е среща между двама влиятелни души, предшестването дори на партия “Го”, техния национален еквивалент на шаха, изискваше всеки човек да се опита да убеди другия, че той самият е по-слаб. Да се преструваш, че си по-малко властен в тази мъчително недиректна култура, означаваше да привлечеш вниманието на останалите към същинската си сила. И ако отсрещната страна по някакъв начин повярваше на възраженията ти, да те приемат в действителност за по-слаб, можеше да доведе опонента към към преувеличено самомнение, като доведе за загубата му. А това освен всичко спасяваше честта, ако човек накрая все пак изгубеше, правейки загубата по-поносима, след като изкусно е привлякъл вниманието към силата на противника.”

Джеймс Уеб, “Генералът на императора”, ИК “Амат-АХ”, 2001,С., (с. 152)
(The Emperor’s General, James Webb, 1998)и.”

*

“Японците все много умуват над операциите си. Мотаят се неспокойни, докато напрежението стане преголямо, и после експлоадират. Те имат една игра, наречена го, и това е невероятен парадокс, защото тази игра е фактически от край до край трескава военна дейност.”

Норман Мейлър, “Голите и мъртвите” (изд. “Народна култура”, 1986, С., с. 175 /// The Naked and the death, Norman Mailer, Panther Books Ltd. , London, 1971)

*

Следващото произведение “Гай-джин” се определя като продължение на романа “Шогун”. В третата част на романа се споменава за Го и ето го въпросният пасаж:

"След като се навечеря самичък, както обикновено, Йоши отиде при Койко. Ако се хранеха заедно, неизменно, според обичая, тя щеше да хапва едва-едва, а умишлено щеше да яде предварително, та да е в състояние да се съсредоточи върху неговите нужди. Тази вечер той за свое удоволствие щеше да поиграе с нея Го. Това бе сложна стратегическа игра с пулове, подобни на дамата.
И двамата я играеха добре, но Койко бе виртуоз до такава степен, че почти винаги можеше да печели или губи според капризите си. Това правеше играта двойно по-трудна за нея. Йоши й бе заръчал никога да не губи умишлено, но самият той не можеше да губи спокойно. Ако тя спечелеше в някой от лошите му дни, Йоши се цупеше. А победа в такъв ден премахваше раздразнението му.
Тази вечер той спечели. Едва-едва.
- О, господарю, ти ме унищожи! – възкликна Койко. – А пък си мислех, че съм те била!"

Джеймс Клавел, “Гай-джин”, изд.”Библиотека 48”, София, 1994.

*

“...Японската икономика е като огромна, безкрайна партия Го. Много пъти две компании нямат видима връзка помежду си, но в действителност между тях протичат могъщи силови линии. В други случаи компании, които изглеждат твърде близки, изобщо нямат връзка. Ако човек може да разгадае вярно схемата, ще разбере много от явленията на пазара, които иначе изглеждат необясними.”

Питър Таскър, “Целувката на Буда”. Изд. Обсидиан

“Шибуми”, Треванян, изд. Бард, София, 1994.

Главният герой в “Шибуми” на Треванян е Николай Хел, който е превъзходен играч по Го, умеещ да прилага принципите на Го и в живота. А шибуми по думите на генерал Кишикава означава: “Както знаеш, при шибуми трабва да има едно пречистване на ниските, баналните мисли. Това е едно изразяване – толкова правилно, че няма нужда да е смело, толкова трогателно, че няма нужда да е красиво, толкова вярно, че няма нужда да е истинско. Шибуми е разбиране, не познание. Красноречиво мълчание. В поведението това е скромност без срамежливост. ...А в личността на един човек, това е...как може да се каже? Авторитет без доминиране? Нещо такова”.

В книгата се срещат много интересни пасажи. Ето още един откъс, свързан със сравнението между шах и Го:

Генералът се усмихна.
- Предполагам, че си играл и западен шах?
Николай присви рамене.
- Малко. Не ми е интересен.
- Как би го оценил в сравнение с Го?
Николай се замисли за секунда.
- Е,... това, което Го е за философите и бойците, е шахът за счетоводителите и търговците.
- Ах! Този фанатизъм на младостта. Би било по-любезно, Нико, да кажеш, че Го допада на философа, който се крие във всеки, а шахът – на търговеца в него.
Но Николай не се отрече от думите си.
- Да, сър. Това би било любезно, но не толкова вярно.

В книгата си "Японски Хроники" (изд. "Рива", 2005)Никола Бувие описва живота си в Токио през 50-те години. На стр. 102 авторът споменава полицейското управление в Араки-Чо (което може да се преведе като Малкия Квартал на Черниците): "За да убият дългите следобедни часове, те потъваха в безкрайни партии го (това е нещо като игра на дама, но много по-изтънчена, при която пуловете на единия играч се опитват чрез изключително вероломство да обградят и елиминират тези на противника). Когато някой от играчите се озовеше в подобна критична ситуация, изискваща върховна предпазливост, той се обаждаше на полицаите от съседния участък, те скачаха в служебната кола и пристигаха с бясна скорост да разгледат дъската и да му помогнат. Чуеха ли се сирените им, най-често за това ставаше дума".

*
Във фантастичния роман "Господарят Демон" на Роджър Зелазни има такъв пасаж:

Донесоха ни още един чайник.
- Искаш ли да поиграем на Го? С един мой приятел често играехме...
- С удоволствие. На мен също ми липсваше. В нашето трескаво всекидневие просто не остава време за спокойни развлечения. За мен ще бъде истинска наслада.
Наредих на един от слугите да донесе масата и фигурите. След което бяхме погълнати от играта.

Добре, че ми хрумна да предложа на Ли Пао да поиграем Го. Започнахме да го правим често, така не само убивахме времето, но и имах възможност да размишлявам на спокойствие върху различни теми.


*

В "Първата вълна" на Робърт Силвърбърг също много се споменава за Го като едно от заниманията на екипажа на един космически кораб. Резюмето на книгата: група храбри пионери поема на епично пътешествие към далечните звезди, пътешествие, което обещава да се превърне в най-великата изследователска мисия в човешката история. Застиналото, потънало в спокойствие общество на Земята от двадесет и трети век ражда една идея, която грабва въображението на цялото човечество. Звезден кораб ще бъде пратен в сърцето на непознатата галактика в търсене на обитаеми светове, с надеждата, че предизвикателствата на една колонизация биха запалили отново умиращия човешки дух. А докато са в изпълнение на благородната си мисия... храбрите пионери се развличат, играейки Го.

От книгата на А.А.Долин "Кемпо"

"...Веднъж Мусаши Миямото странствал из централна Япония. Като забелязал в далечината самурай със среден ръст и здраво телосложение, той го определил по осанката като голям майстор на будо. Когато се приближил още повече и оценил "духовното му съдържание" (кокю), Мусаши решил, че насреща му не може да идва никой друг освен знаменития майстор на меча Джубей Ягю, глава на прославената школа Ягю Шинкаге-рю. Пътниците се изравнили и мълчаливо си разменили поглед, но след няколко крачки двамата едновременно се обърнали и непознатия запитал: Простете, уважаеми, но не сте ли вие Мусаши Миямото?" - "Да - отговорил Мусаши, - а вие , разбира се сте Джубей Ягю?" След като разменили кратки приветствия, двамата се насочили към една близка кръчма и си поръчали чаша чай. Пили бавно, като от време на време си разменяли по някой поглед. След това помолили да им донесат комплект Го и започнали игра. Всеки имал свой стил на игра, но никой не успял да вземе превес. Без да кажат дума, те се съгласили с равния резултат, станали, поклонили се един на друг и всеки поел по пътя си. Двамата без нито една дума или жест се убедили в равенството на силите си, в пълния ментален паритет.

Този христоматиен случай свидетелства за това, как майсторите от екстра класа, достигнали дълбините на хоку-и, можели и без двубой да определят кой е по-достоен. Играта Го се оказала повече от достатъчна за разкриването на човешките способности. Колоритния пример от средновековна история ще ни се стори по-малко екзотичен и повече правдоподобен, като научим, че навсякъде в сферата на разпространение на езотеричните традиции на будо е съществувал обичай посветените да се съревновават помежду си на Го. Този обичай е жив и днес в Далечния изток и нерядко могат да бъдат наблюдавани подобни "игри". Го олицетворява съвсем конкретни идеи, символизират определени комбинации от хватки и етапи на "духовно възкачване" или "спускане" по своеобразно съставена схема. Към такава степен на майсторство трябва да се стреми тацуджин в непрекъснат процес на самоусъвършенстване, на отказ от земни грижи и съблазни."

В книгата на Питър Луис “Митове и легенди за бойните изкуства”, (изд. “ЛИК”, С., 2001) са поместени 62 истории за бойните изкуства. За да станат историите 64, съответстващи на броя на хексаграмите в гадателната книга “И Дзин”, самият преводач, Юлиян Антонов, в началото на книгата добавя още две, свързани с японския майстор на меча Мусаши Миямото (1584-1645). За Мусаши, който освен с бойните си умения е известен като калиграф, художник и писател, четем следната история:

“Веднъж Мусаши (всъщност собственото му име е Шиммен, а Миямото е името на родното му село) се представил на Нагацуне Хачиемон, прочут майстор, но не на меча, а на пиката и отворил дума за евентуален двубой между двамата. Нагацуне обаче преценил, че е твърде рисковано да влиза в открит двубой. В крайна сметка цял живот е градил репутацията си, уредил се е в свитата на еди кой си даймьо (феодал), а ето че сега всичко може да рухне за миг. Някак си не е изискано. Вместо това му предложил да изиграе една партия го със сина му. Мусаши учтиво се съгласил – та нали всичко е игра - и тутакси се вглъбил в сложната плетеница от ходове. Можем да си представим, че иззад паравана са долитали звуците на цитрата кото... Изведнъж великият ронин изръмжал недопустима грубост: НЕ СИ ГО И ПОМИСЛЯЙ! Синът се втрещил – ама какво му става на госта, той нищо не е направил, просто си играе. Само след миг Мусаши отново надянал обичайната си ледена маска и продължил играта без подобни шумни интермедии.

Какво се оказало? През цялото време Нагацуне се спотайвал наблизо с прословутата си пика и само дебнел сгоден момент, за да прониже Мусаши. Не е в духа на бушидо, но тук явно е важало друго далеч по-прозаично правило: не е важно как, а какво си постигнал. Разбрал обаче, че сгодният миг така и няма да настъпи, затова си подвил опашката (и пиката) и се оттеглил в най-отдалечения край на просторния си дом. Изпълнен най-вероятно със съжаление.

А Мусаши – това е най-хубавото – довършил играта, побеждавайки не само сина, но и бащата. После направил един дълбок ритуален поклон и си тръгнал по пътя.”

---
Първоисточникът е "Победа над собой, или Назидания в искусстве иайдзюцу" от Кири Мицумоно...

Питър Луис “Митове и легенди за бойните изкуства”:

Сул-са
Едни от най-прочутите войни в Далечния изток са корейските сул са. Те са съвременници на японските нинджа и също като тях са всявали ужас у враговете си...
Сулса преминавали през дълга подготовка.
Финалният етап на тяхната подготовка представлявал турнир по джан-кюи, своебразен корейски шах и бадук (па-ток), която напомня дама, н осе играе с камъчета върху разчертана дъска и е близка до японската Го.

Колекцията си е доста добра от цитати...

Следва "Хагакуре" или "Записките на самурая" на Ямамото Цунетомо. Книгата е излязла български още през 2001. Ще приведа от нея един цитат (гл. Първа, §18), в който се споменава Го:

18.
Да мразиш несправедливостта и да отстояваш правдата е трудно. Нещо повече, да мислиш, че да бъдеш справедлив е най-доброто, което човек може да направи, и да полагаш върховни усилия да отстояваш правдата, ще доведе, напротив, до много грешки. Пътят е нещо по-възвишено от справедливостта. Много трудно е да бъде открит, но той е най-висшата мъдрост. Когато се преценяват от тази гледна точка, неща като справедливостта изглеждат много плитки. Ако човек не го проумее сам, няма как изобщо да го разбере. Има обаче метод да стъпиш на Пътя, дори ако не можеш да го откриеш сам. Ще го намериш, като потърсиш съвет от други. Дори човек, който не е постигнал Пътя, вижда другите отстрани. Това напомня поговорката от играта Го: "Който гледа отстрани, има осем очи." Изразът - "Мисъл по мисъл осъзнаваме собствените си грешки" - означава също, че най-висшият Път се открива при обсъждане с другите. Слушането на предания и четенето на книги има за цел да се откажеш от собствените си съждения и да се присъединиш към изказаните от древните мъдри мисли.

Ямамото Цунетомо, "Хагакуре - Записките на самурая" (прев.Д. Господинов), изд. ЛИК, 2001 (с.36).

В цитата от книгата си позволих да променя написването го с Го. Също така привеждам цялата "записка", за да се види и в контекста споменаването на Го, защото очевидно е от значение целият пасаж, а не само поговорката.

“Владетелят” (Jian) на Ерик ван Лустбадер (изд. “Гарант-21”, София, 1995). Тук българският читател прочита нещичко за Го или уей-ки. Главният герой Джейк Мейрък е специалист по бойни изкуства и Го, и е сред най-добрите служители на Агенцията – тайна институция, подчинена пряко на американския президент. Ето един не лош откъс:

- Нямам опит в тази част на света – усмихна се извинително той. Изчака Джейк да даде поръчката си на келнера, после облегна лакти на масата.
- Какви са интересите ви?
Кой ли е този едър американец, питаше се Джейк. Не си позволи да зададе този въпрос направо – това би било израз на лошо възпитание.
- Китайски бойни изкуства и “уей-ки” – отвърна на глас той.
- “Уей-ки”? Какво е това?
- Една игра. Някой ден ще ви запозная с правилата й. Ще ми отнеме не повече от седем минути. Но ако искате да побеждавате, ще ви трябват поне седем години...
Ундерман се разсмя.
- Сигурно сте прав – рече. – Някои умения се усвояват бавно.

В информационното издание "Книгосвят", брой 6, на изд. Народна култура от 1987, с.320 е направен анализ на новелата на Джун Ачън "Царят на Вейци (Го)":

"През 1984 г. като надежден, образован автор се налага Джун Ачън, роден през 1949, с новелата си "Царят на Вейци". Той започва да пише през 1984 и една година по-късно вече е отпечатан сборник с негови разкази и новели, интругуващ със зрелия си обработен стил и със залегналата в произведеята му философия, повлияна от старокитайския даосизъм.
Младежът от новелата "Царят на Вейци" е изпратен по време на културната революция заедно с група свои връстници да работи в провинцияята. Запален вейчист, от първия момент, в който се качва на влака, той не се интересува от нищо, нищо не го безпокои, всичко приема стоически. Единственото му желание е да оцелее. Той може да живее хармонично на всякъде, стига да може поне малко да поеграе на вейци, дори спомените му са свързани само с тази негова страст. И чак след време, и без желание той излиза от своята вейци черупка. Разказвачът в новелата е негов приятел, който макар и съвсем различен от него, разбира увлечението му и го уважава."

Коментар. Може би за прототип на този литературен герой е съвсем реалният Ни Вейпинг, който има същата съдба. След това той става национален герой, след като е първия китаец, който успява да победи на вейци японски 9-ти дан, в традиционните мачове Япония - Китай. Той успява да се съхрани по време на културната революция, когато е изпратен на селскостопанска работа, като разиграва мислено вейци партии.


Нещо любопитно свързано с кръстословиците.
В брой 137, от 19 септември 2008, на "Стандарт кръстословици & Судоку", в кръстословицата е зададен въпрос: "Древно-китайска игра с плочки" - Отговор "Го". Това е знаменателно, защото преди петнайстина години въпросът на същия отговор беше: "Коя е японската игра с две букви".

Жорж Перек посочва връзките на романа с Го в интервю:
„Животът. Начин на употреба” бих уподобил на партия, която читателят играе с мен. Но изискванията към читателя-партньор са твърде високи: 1) да бъде издръжлив, стабилен и неизтощим, за да устои и на времето, и на напрежението, с което ще постигне като краен резултат цялото, послужило за изходна база; 2) да знае стиловите направления в различните епохи; тайните на кабалата; тънкостите на рисуването с водни бои; езика на жестовете (шудан, бихме добавили); правилата на играта Го;законите на патафизиката; принципите на антропософията ... 3) да може да внесе порядък в хаоса от факти, термини, елементи, цифри, цитати и да го съгласува с логиката, която обуславя най-ефикасния начин на употреба на онова, което назоваваме живот.”

И още една връзка посочена от Жорж Перек, която е толкова важна, че той я посочва два пъти в романа: „Отначало изкуството на мозаечната игра, която наричаме „пъзл”, изглежда просто, ограничено изкуство, съдържащо се изцяло в краткото изложение на гещалт-психологията: набелязаният обект – независимо дали ще бъде акт на възприемане, усвояване на умение, физиологическа система или, както в нашия случай, една дървена мозайка – не е сбор от елементи, всеки от които трябва да бъде взет отделно и анализиран, а едно цяло, тоест форма, структура; елементът не предхожда цялото, не е по-непосредствен, нито по-първичен от него; не елементите определят цялото, а цялото определя елементите; опознаването на съвкупността и на нейните закони, на цялото и на неговата структура не би могло да бъде изведено от знанията за отделните елементи, които го съставляват; това означава, че можем да гледаме една частица „пъзл” в продължение на три дни и да сме убедени, че знаем всичко за нейните очертания и цвят, без да сме направили нито крачка напред; за нас е важна само възможността тази частица да бъде свързана с други частици и в този смисъл има нещо общо между изкуството на мозайката „пъзл” и изкуството на японската игра „Го”; само съединени, частиците могат да бъдат разчетени, да добият смисъл; взета отделно, частицата от „пъзл” не значи нищо [3]; тя е само въпрос без отговор, непроницаемо предизвикателство; но щом човек успее след много опити и грешки или в миг на изключително вдъхновение да я свърже с някоя от съседните и частици, тя изчезва, престава да съществува като такава: огромната трудност, която е предхождала това съединяване и която думата „puzzle” – „загадка”, „ребус” – изразява така добре на английски, не само вече не съществува, но и сякаш никога не е могла да съществува, тъй очевидно е всичко; двете частици, сглобени като по чудо, вече представляват само една, на свой ред извор на грешки, колебания, объркване и надежди.”

Чън Кайгуо, Джън Шунчао: "Портите на дракона. Постигане на Великото Дао - пътят на съвременния даоски наставник Уан Липин". изд. "Изток-Запад", превод Евелина Вацева, София, 2003, .81:


"В задушевни приказки със старците Уан Липин не забелязъл как лети времето. Ако се съдел по това, колко много неща научил той от новите с ипознайници, трябва да били минали няколко десетки години. Само едно не можел да разбере Уан Липин - за цялото това време нито веднъж не видял никой от обитателите на това място да работи или пък да произнесе грозна дума.

Разположени на клоните на висока ела, Уан Липин и един от старците играели Го (вейци), когато към тях с необикновена летяща походка се приближил старейшината на патриарсите и като хванал Уан Липин за ръка, му казал: "Трябва на вървим".

"След това даосите спрели при една полуразрушена старинна беседка. "Тук даосът Чън Чуан играл Го (вейци) с първия император на династия Сун . казал Джан Хъдао.- Залогът били две от близките околияи. Императорът загубил, но Чън не взел околиите за себе си, а само помолил императора да освободи населението им от данъци.След това Чън Чуан се занимавал н асъщото това място със самоусъвършенстване. Той особено се прославил с техниката си на усъвършенстване насън".

Гъ Хун (Гухун), "Баопудзъ. Мъдрецът обемащ пустотата":

"В "История на Хан" се разказва, че някога Луан Да, когато за първи път бил представен пред император У-ди, му предложили да играе Го. И тогава той направил така, че камъчетата сами да се поставят на дъската."

Норберт Винер, "Аз съм математик", изд. "Народна младеж", 1969:

"Лекциите в Цинхуа ги четох на английски език, който добре разбираха всички студенти. Някои от тях впеследствие станаха специалисти в областта на чистата математика или елекротехниката. Животът ги разпиля по различни университети в Китай и Съединените щати. В паузите между занятията, аз обикновено пиех чай, който постоянно държаха готов служители на факултета, и безкрай играх с колегите си на шахмат, кръстчета и нули или Го. Но в играта Го, аз така и не станах майстор и между познавачите на математическия факултет в Принстънския университет и Института за перспективни изследвания и досега се чувствам като начинаещ."

"Лекции в Цинхуа я читал на английском языке, который хорошо понимали все студенты. Некоторые из них впоследствии стали специалистами в области чистой математики или электротехники. Жизнь разбросала их по многочисленным университетам Китая и Соединенных Штатов. В перерывах между занятиями я обычно потягивал чай, который постоянно держали наготове служители факультета, и без конца играл со своими коллегами в шахматы, крестики и нолики или Го 9. Но в игре в Го я так и не стал мастером и среди знатоков математического факультета Принстонского университета и Института перспективных исследований до сих пор чувствую себя сущим младенцем."

Джефри Дийвър, Каменната маймуна (The Stone monkey), 2002

Първата част на книгата започва с мотото:

Думата вейчи се състои от две китайски думи: вей, което означава „обкръжавам“, и чи — „пионка“. Тъй като пресъздава борба на живот и смърт, играта можела да се нарече „военна“.


Даниеле Пекорини и Тън Шу, „Играта вейчи“

По-нататък няма позовавания на играта. Може и да има, но не съм гледал обстойно.

Източник: www.chitanka.info:82/lib/text/2034

Алвин и Хайди Тофлър, „Революционното богатство”. Изд. Обсидиан, София, 2007, с.445
Alvin Toffler and Heidi Toffler, Revolutionary Wealth

"По време на неотдавнашната си визита в Южна Америка президентът Хе Дзинтао обиколи континента, обещавайки значителни инвестиции в целия регион от Бразилия до Куба – като само в Аржентина те трябва да надхвърлят 20 милиарда долара.

Макар по време на посещението му на основно внимание да се радва икономиката, някои наблюдатели забелязаха и неговите географски последици. Подобно на майстор в играта „Го”, Китай упорито се опитва да се утвърди в регион, отдавна смятан за задния двор на Америка – търсейки по този начин контрабаланс на силното американско присъствие в Тайван, задния двор на Китай."

Италианският писател Валерио Масимо Манфреди в романа си "Империя на драконите" описва една игра "Го Ти", която твърде напомня на Го.

В романа на Манфреди се разглежда хипотетичната връзка за среща на римски легион с Хански Китай.

Повече за писателя, който в Италия е популярен колкото Умберто Еко:

Едно споменаване на Го, доста неорентирано разбира се:

"Чайните в Китай в древността се наричали "Къщи за вино". Постепенно се превърнали в средище за ценители на чая, мислители, философи. Събират се приятели да поговорят или помълчат, заслушани в класическата китайска музика, играят маджонг, китайски шах "го"...

Ваника Стефанова, Случки и загадки от Китай. Изд. "Библиотека 48", София, 2000

ЙОШИКАВА Ейджи, Тайко, ИК “Вузев” (и Коданша Интернешънъл) , 1995
Първо издание на японски 1967, превод на английски - 1992

-----------------

Тензо след миг осъзна, чичо му ще се примери с него, но нямаше какво да направи. Другите мъже стояха наоколо му, безучастни като пулове върху дъска за Го. Главатарят на микурийските разбойници беше хванат натясно. Лицето му поморавя. От Короку излизаха невидими пламъци на ярост. Изразът на лицето му убеди Тензо, че думите ще бъдат безполезни.

Книга първа, стр. 75

*

Докато живееше в прислужническия свят на дребнавите чувства, Хийоши изучаваше човешката природа. Като вземаше за основа на сравнението си рода Мацушита, успя да разбере силните и слабите страни на големите родове покрай крайбрежния път. И се радваше, че е станал слуга. Сега от части можеше да схване същинското състояние на страната, което му бе трудно да долови, докато странстваше от място на място. Един обикновен слуга, който работи само за да се препитава и оцелее, надали знаеше какъв е в действителност светът. Умът на Хийоши обаче винаги бе буден. Беше все едно да гледаш камъчетата вурху дъска за Го и да се догаждаш какви ходове правят играчите.

Книга първа, стр. 137

*

Като майстор на играта Го, който следи всяко придвижване на пуловете, Шинген внимаваше за подредбата и напредването на своята войска. Двадесет и седемте хиляди войници от Кай се придвижваха бавно, но сигурно. Боят на барабаните отекваше към небето, докато те настъпваха като черни облаци над земята. След това главните сили на Шинген прекосиха равнината Иидани и занастъпваха в източна Микава.

Книга първа, стр. 539

*

Пълководците на Хидейоши застанаха зад отредите на Укита. Цялото разположение приличаше на пуловете в началото на играта Го. Наличието на собствени хора в тила на Укита, доскорошни съюзници на Мори, бе просто въпрос на предпазливост.

Книга втора, стр.110

*

В началото на дванадесетия месец Хикоемон, пратен преди това в Кийосу, се върна при господаря си. С това завърши спокойния период на почивка, в който Хидейоши навлезе след съвета в Кийосу. Сега пуловете върху дъската за Го на държавната политика отново се раздвижиха.

Книга втора, стр.366

*

Този ден Иеясу още беше в Кийосу. По-рано бе отишъл до върха, даде указания за подреждането на войските и бързо се върна. Сякаш някой майстор на играта Го изключително внимателно придвижваше по дъската един-единствен пул.

Книга втора, стр.510

*

Когато вестоносецът пристигна, Хидейоши играеше Го.
- Към нашите при двойния насип настъпва голям отряд на Токугава – обяви мъжът.
За миг господарят вдигна поглед от дъската и попита:
- Самият Иеясу появил ли се е?
- Не, господарят Иеясу го няма – бе отговорът.
Хидейоши взе в ръка един чер пул, постави го на едно от квадрадчетата и без да вдига поглед, каза:
- Съобщете ми, в случай че някои забележи Иеясу да излиза начело на войската си. Иначе Кютаро и Уджисато могат сами да решават дали да се бият.

Книга втора, стр.552

------------

Бележка: в книгата фигурира "го" с малка буква, тук е представено адекватно с голяма.

„Енциклопедия на компютърните науки”, том1, “Computer Times”, София, 1995, с. VІІ (предговор):

„Главно това са компютърните версии на класическите игри: шах, Го, маджонг, бридж, преферанс и други. Понякога компютърът е способен да играе много силно и представлява доста интересен съперник, това се отнася особено за шаховете. Но когато стане въпрос за най-древната интелектуална игра – Го, той не може да и стъпи и на малкото пръсче на приличен играч, понеже броят на вариантите расте твърде бързо и не е възможно да се прегледат всичките."

Още едно заглавие: Лексикон на китайските символи, В. Еберхард, С., 2005, с. 512:

Древната игра шах е позната още в ранната история на Китай, и то в различни варианти. Така например играта Го е наричана "шах на обсадата" (уейци). Казват, че тази игра е същинска война следва военни правила на действие. Обичайният шах пък съответствал на "Диаграмата на Жълтата река" (Хъту). Разказват, че човекът, който пръв осъзнал този факт, победил незабавно майстора, срещу когото играел.

--------
Към бележките под линия се посочва за Го, че "това е японското название на играта, с което е позната у нас". Също така названието на играта е написано с главна буква.

Лексикон на китайските символи, В. Еберхард, С., 2005, превод Евелина Вацева, с. 501:

"Четирите умения" на книжовника, чиито статус е сред четирите професии, се символизират от цитра, дъска за шах и Го, книгата и картината или се олицетворяват от личности, прославили се в едно от тези изкуства: Ю Бо'я (прибл. 500 г.пр.Хр.) - известен в музиката, Джао Жън (ІІІ в.сл.Хр.) - в шах и Го, Уан Сиджъ (малко по-късно) - в калиграфията и Уан уей (от времето на династия Тан§ - в живописта."

Ингрид Паркър. Свитъкът на дракона (детективът Акитада от времето на шогуните). ИК Унискорп, превод от англ. Теодора Давидкова, 2008, с. 148-150

Завариха Хигекуро и Отоми да играят "Го", докато Аяко поправяше един лък.
[...]
Сестра и беше успяла да убеди Тора да играе с нея една игра и двамата час по час се поглеждаха и се усмихваха. Глухонямото момиче местеше с малката си ръка фигурите по дъската и това напомни на Акитада за друга закръглена малка женска ръка. Студената детински дребна длан на вдовицата Тачибана. Разликата между тези три жени бе поразителна.

Лексикон на китайските символи, В. Еберхард, С., 2005, превод Евелина Вацева, с. 191:

Друг изследовател от древността съобщава, че "Диаграмата на реката" била идентична с поле на шах, което напомня за космическия смисъл на древната игра в Китай. По-нови изследвания категорично установяват, че "диаграмата" представлява магически квадрат.

Коментар: Под "шах" би трябвало да се има предвид сянци и вейци (Го).

Пу Сун-лин. "Безсмъртният Гун" в кн. Дракони. Превод и съставителство Бора Беливанова, Изд. "Народна култура", библиотека "Панорама" №80, серия "Проза" №70, София, 1978.


"Даосът отишъл в двореца и седнал да играе с владетеля на "и". Видял, че Хуеъ-гъ идва, дал си вид, че с ръкава си иска да избърше прах...

Бележка на преводача: "И" - вид игра, подобна на дама, но с повече полета, с черни и бели фигури. Друго название - уейци."

Даян Вей Лян. Нефритовото око. Изд. "Сиела", превод от англ. Цветана Генчева, С., 2007

"Жена, която й се стори, че е поне на сто години, се бе свила на дървен стол край стената и се усмихваше, макар да беше сама. Двама старци мереха сили на Го край портата на една от къщите."

Бележка на преводача: Го - игра подобна на шахмата, състояща се от серия битки, които оформят цяла военна кампания.