При формулирането на темата малко се затрудних, но идеята си заслужава. Твърдението, че шахматът е общуване, може да се разбира почти буквално, в пряк смисъл, доколкото става дума за игрова диалогичност, но ако се каже, че общуването е шахмат, тогава трябва да се разбира това в преносно значение, т.е. шахматът се явява метафора на общуването. Интересно е да се разгледа проблема как може да се обясни общуването през призмата на настолните игри. Затова може настолните игри да се разглеждат като метафори, модели, методи на общуването.

Метафората е "пренасяне на смисли" като се следва правилото, че А=Б, т.е. шахматът е [метафора за] полесражение, а Го е [метафора за] разгърната военна кампания на няколко фронта... Също така може да се приеме, че шах и Го са [метафори за] общуването.

Същевременно, ако настолните игри се разглеждат като модели на общуването, тогава е нужно повече задълбаване в посока на установяването на общите моменти в стратегическото мислене и поведение. В този случай се търси аналогията (сравнението) между игра и общуване. Така например, ако се изхожда от начините на игра при шах и при Го, тогава какви са техните вербални еквиваленти (примерно във воденето на спор или в провеждането на дискусия).

Игрите могат да се разглеждат и като част от цялостното общуване, т.е. като съпровождащ метод, което си има своята "практико-приложна" страна - примерно двама рицари се борят за ръката на принцесата и те се състезават - но, освен вербалните средства, към кои други методи да се насочат: да извадят мечове или да играят шахмат?

Тази проблематика е доста интересна и тепърва ще трябва допълнително да изкристализира. Ако знаете за някой философ или писател, който се изказал в контекста на тази проблематика, давайте го насам. За пример мога да посоча афоризма на Балтазар Грациан: "Когато общуваш или водиш спор, действай така, сякаш играеш шахмат" - т.е. шахматът се взема за модел на общуването. Или да вземем мисълта на Гьоте: "Да изкажеш мнение е все едно да придвижиш пешка в шахматна игра - пешката може да загине, но партията е започвнала и може да бъде спечелена" (Высказать мнение значит как бы подвинуть пешку в шахматной игре: пешка может погибнуть, но партия начинается и может быть выиграна.)- това е пример за метафора. И т.н.

Мисълта на Гьоте, а именно – “Да изкажеш мнение е все едно да придвижиш пешка в шахматна игра...”, естествено ни насочва от общуването към изкуството на красноречието (риториката), изкуството да убеждаваме... В следващия цитат от С.Н Зенкин се редополагат риторика, шахмат и военно изкуство. Правейки този паралел, авторът посочва, че тези три дисциплини се основават на сходни или общи модели на мислене и поведение:


Риториката е учебна дисциплина, призвана да научи човека да построява правилни, изящни, убедителни текстове. От Аристотел идва разграничението между философията, търсеща истината, и риториката, работеща с мнения. Риториката е нужна не само за поета или писателя, но и на педагога, адвоката, политикът, въобще за всеки човек, комуто се налага да убеждава някого в нещо. Риториката е изкуството на борбата за убеждаване на слушателя, намиращо се на един ред с теорията на шахматната игра или военното изкуство: всичко това са тактически изкуства, спомагащи за постигането на успех в съперничеството. Зенкин С.Н. “Введение в литературоведение: Теория литературы: Учеб. пособие. (Гл. 1. Научный статус литературоведения)”, М.: РГГУ, 2000.


Риторика - школьная дисциплина, призванная научить человека строить правильные, изящные, убедительные тексты. От Аристотеля идет разграничение философии, добивающейся истины, и риторики, работающей с мнениями. Риторика нужна не только поэту или писателю, но и педагогу, адвокату, политику, вообще любому человеку, которому приходится кого-то в чем-то убеждать. Риторика - искусство борьбы за убеждение слушателя, стоящее в одном ряду с теорией шахматной игры или военным искусством: все это тактические искусства, помогающие добиться успеха в соперничестве. Зенкин С.Н. “Введение в литературоведение: Теория литературы: Учеб. пособие. (Гл. 1. Научный статус литературоведения)”, М.: РГГУ, 2000.

А ето още една метафора:

Тази мисъл, на която трябва да се обоснове нейната истинност или неистинност, се нарича тезис на доказателството. Тя е крайната цел на нашите усилия. Тезисът в доказателството е като царя в шахматната игра. Добрият шахматист винаги трябва да има предвид царя, какъвто и ход да е замислил. Така и добрият аргументатор в спор или без спор, за каквото и да подхване реч в доказването на нещо си, винаги в крайна сметка има една главна цел – тезисът, неговото оправдаване или опровергаване и т.н.

Източник: С. И. Поварнин. Искусство спора.

Руските учени явно обичат да правят аналогии между своите си научни области и шахмата. Специално за теорията на риториката може да се каже, че метафоричното й обвързване с настолните игри е естествено и води началото си от дълбока древност. Така, например, философът Сократ също е сравнявал ораторското изкуство с логическата игра петея, а за софистите е казвал, че на нищо не могат да обучават, щом и на петея не могат да играят. Ле-ле... Това е в темата "Античност и логически игри".

Тук се опитвам да вметна нещо за логоса; подозрително близко стои той до логическите игри

Най-вероятно Парменид в "Пътят на истината", за първи път използва думата "логос", като термин за рационален диспут, спор. По-късно "логос" е възприета от Сократ и Платон. По-нататък "логос" възприема и други значения: слово, изказване, смисъл, съждение, основание...

В диалога на Платон "Парменид", младия Сократ губи спора си с Парменид и получава наставления от последния. Това е аналогично на етикецията в логическите игри - когато загубиш партия в шах или Го - да получиш наставления от победителя.


Желанието за спор, понякога се изражда до кавга и караница. Така съществува книга - "Кавгаджийската култура" - Дебора Танен.

"Кавгаджийската култура" е за всепроникващата и подобна на война атмосфера, караща ни да подхождаме към всичко, което искаме да постигнем, като борба между две противоположни страни. Кавгаджийската култура ни подтиква да разглеждаме света - и хората в него - с противниковата нагласа на ума. Тя почива на допускането, че противопоставянето е най-добрият начин да се свърши каквото и да било: най-добрият начин да се изследва някоя идея е да се устрои дебат, най-добрият начин да се представят новините е да се намерят говорители, които изразяват най-крайните, поляризирани становища, и те да бъдат представени като "двете страни";... и най-добрият начин да покажеш, че наистина мислиш, е да критикуваш и да атакуваш.

Дебора Тенен, световноизвестната авторка на бестселъра "Ти просто не разбираш: жените и мъжете в разговор", се обръща към изкуството на спора. Дали обаче това, което днес все още наричаме "спор", не се превръща постепенно в обикновена кавга? Каква е ролята на медиите в този процес? Защо дори в чисто научните спорове вместо аргументи се вадят мръсните ризи на противника? Как агресията все повече се превръща в законно оръжие и трови най-близките ни взаимоотношения?
На базата на огромен материал от вестници, списания, телевизионни дебати и лични разговори, Дебора Танен показва застрашителната поява на т. нар. "кавгаджийска култура", която все повече се налага като форма на общуване. Взаимните обвинения и ударите под кръста стават нещо, което постепенно приемаме за нормално. Но това не е нито правилният, нито единственият начин за постигане на съгласие.

Кавгаджийската култура в Интернет-форумите се нарича "флейм" (от англ. flame — огън, пламък), това е словесна война, която нерядко няма никакво отношение към първопричината на спора. Ще цитирам:

Оказва се, че това е и аналог на електронното варварство, и разновидност на виртуална ролева игра, и борба със свободата на словото в мрежата (Jon Katz. Flaming Freud: Analyzing Homo Incinerans). Особено интересно е определението на флейма като “мрежови шахмат” или упражнение по риторика с използването на “мили” думи (Heenan A., Guide To Flaming). Иначе казано с думи прости, флеймът представлява гневен сблъсък във форум, който от темата на дискусията се прехвърля върху личността. Той възниква в резултат на нарушаване на принципа на взаимодействие в общуването, когато изказваме мнение без да вземем под внимание очакванията на нашия събеседник.Флеймът е отличен пример за такова несъответствие. Човекът се обърнал с молба за помощ за настройка на софтуер, а вместо това някой му е обяснил колко е “умен”. Или хората си обсъждат тихо и кротко някакъв бъг, а изведнъж някой разбирач им разкрива, че нищо не разбират и в такъв случай е най-добре да се захванат с политика, щото там простотията не личи. Само човек с железни нерви и изтръпнали пръсти може да се сдържи да не се изкаже подобаващо за новодошлия.

Може да прочетете още за флейма от тук:
www.bghelp.net/forums/showthread.php?t=5664

Флеймът е интересно явление, прилича на риториката... Сигурно може да се определи и като куха полемика, на гръцки "полемос" значи борба, сражение. Не е далеч навярно и от еристиката в софизма, защото тук не се цели да се постигне някаква истина от спорещите, а да се убеди противника в нещо, което може и да не е вярно.

Затова, за да не се караме, е добре да позамълчим. Може и да поставим един гобан и да поиграем. Когато Абе Йошитери (9 дан) дойде в България в 2004 г., той изнесе реч и първите му думи бяха: "Играта Го е общуване". Тези думи, изказани от авторитет, тежат много. Е, същевременно това е и общодостъпно твърдение, но как го разбираме?

В малко шеговит стил наскоро нашият приятел Оги Захариев се изказа по следния начин: Играта Го ще укрепва и засилва дружбата и сътрудничеството с развиващите се интелектуално, и ще разширява общите интереси с развитите интелектуално, ще работи за разрешаване на споровете, както и ще задълбочи културния обмен.

Много красиво изказване, но дано не се запали някой, че току виж Огито се превърнал във Флеймър Номер едно...

Тука се изказват мнения... Сега е мой ред. Ще парафразирам Гьоте: "Да изкажеш мнение е като да поставиш камък върху дъската за Го - камъкът може да загине, но партията е започнала и може да бъде спечелена".

Ако играта свързва хората, то при Го, като се води за най-миролюбивата игра, сигурно и двамата играчи накрая печелят. Всеки си е заградил някакво пространство и ако заградените пространства представляват теза и антитеза, тогава крайният рисунък е синтеза.

А при шахмата има тотална победа и тотална загуба... Интересно, ако Балтазар Грациан, бе знаел за Го, би ли могъл да се изкаже и така: "Когато общуваш или водиш спор, действай така, сякаш играеш на Го" - и какво той би имал предвид в случая?

Всъщност, не можем да кажем, какво би имал предвид Балтазар Грациан или Волфганг Гьоте, ако вместо с шахмат сравняват общуването с Го. Но парафразирайки техните мисли с простото заместване на една дума с друга, ни отвежда към въпроса за това как се съотнасят моделите на игра в шах и в Го с аналогични модели в общуването... Дори авторът на Homo Ludens Йохан Хьойзинха се затруднява по този въпрос, защото установяването на игровия характер на общуването все още не обяснява как и по какви вътрешни закони протича то:

Ние няма да разглеждаме задълбочено въпроса, доколко средствата на нашия разум имат характер на игрови правила, т.е. доколко те важат само в рамките на определена умствена нагласа, в която човек ги приема като задължителни. Дали в логиката изобщо, а най-вече в силогизмите не съществува едно неписано игрово правило, човек да приема наготово термините и понятията подобно на фигурите и полетата на шахматната игра? Нека други решат това. Тук ние си поставяме задачата бегло да посочим фактите, потвърждаващи игровите качества на заниманията с диспут и декламация... Йохан Хьойзинха

Мы не хотели бы здесь углубляться в пространный вопрос, в какой степени
средства, которыми располагает наша речь, в своей основе носят характер правил
игры, то есть пригодны лишь в тех интеллектуальных границах, обязательность
которых считается общепризнанной. Всегда ли в логике вообще и в силлогизмах в
особенности в игру вступает некое молчаливое соглашение о том, что действенность
терминов и понятий признается здесь так же, как это имеет место для шахматных
фигур и полей шахматной доски? Пусть кто-нибудь ответит на этот вопрос. Мы же
ограничимся беглым обзором фактических качеств игры в практике диспутов и
декламации... Johan Huizinga

Като опит за отговор на това може да се погледне по-глобално от гледна точка на особеностите в мисленето и поведението на хората от Изток и от Запад. Тази вътрешна умствена нагласа е различна за елините и за китайците, което обяснява и различията в тяхното стратегическо мислене. Френският философ Фр. Жулиен установява, че при елините стратегическо изкуство се основа на разбирането за челния сблъсък, което добре се демострира от афинитета на Западната цивилизация към шахматоподобни игри, докато за китаеца стратегическото изкуство се основава на идеята за заобиколния път, което съответства на концепцията на играта Го. Също така е вярно, че начинът на мислене (стратегията на смисъла) се отразява и върху практиката и стила на общуването, респективно и игрите са следствие от мисловната нагласа.

История времен войны США с Вьетнамом.

11 февраля 1965 года на территории провинции Куангбинь попал в плен американский летчик – майор ВВС США Роберт Харриман, сын министра Иностранных дел США Харримана. Его взяли в плен местные милиционеры:



А в 1968 году, когда переговоры в Париже зашли в тупик, министры Иностранных дел США и Вьетнама решили поиграть в настольный теннис. Первый тайм выиграл министр Суан Тхуи, а второй тайм выиграл Харриман-старший. Он бросил ракетку на стол, с чванством, а Суан Тхуи вынул из своего кошелька эту фотку и тоже бросил на стол. Харриман-младший остался в плену во Вьетнаме, а Суан Тхуи выиграл Парижский договор о Вьетнаме в 1973 году.

Во Вьетнаме это называют "теннисная дипломатия".

Фото и история отсюда:
www.tintuconline.com.vn/vn/xahoi/210288/

От името на всички вейкиландци благодаря на Ира за интересното инфо. А по-долу е преводът:
-----------------------------------

Една история от времето на войната на САЩ с Виетнам.

На 11 февруари 1965 г. на територията на провинция Куангбин попада в плен американския летец - майор от ВВС на САЩ Робърт Хариман, син на министъра на Външните работи на САЩ Хариман. Р. Хариман е арестуван от местната милиция (на снимката).

А в 1968 г., когато преговорите в Париж попадат в задънена улица, министрите на Външните работи на САЩ и Виетнам решили да поиграят на настолене тенис. Първия тайм печели Суан Тхуи, а втория - Хариман-старши. Последният хвърлил хилката на масата с неприкрито високомерие (надменност, надутост), а Суан Тхуи извадил от портфейла си тази снимка и също я хвърлил на масата. Хариман-младши останал военопленник във Виетнам, а Суан Тхуи спечелва с Парижкия договор за Виетнам в 1973 г.

Във Виетнам това се нарича "тенисна дипломация" [или на виет. Ngoai giao bong ban, - благодаря на Tykva - Куинь Хыонг от Ханой].

"Тенисната дипломация" или, както може да се нарече още "Пинг-Понг дипломация" (ping-pong diplomacy) е пример за невербален диалог. Игрите на тенис съпровождат дипломатическите контакти във времето на Студената война. Като практика на общуването Пинг-Понг дипломацията е свързана с опитите за нормализиране на взаимоотношенията между Китай и САЩ през 70-те години на миналия век.

В случая като невербален диалог това е метод на общуване, съпровождащ вербалните отношения. А като метафора в международната политика може да се илюстрира с израза "прехвърляне на топката". Всеки диалог всъщност наподобява пинг-понг, размяна на ходове, размяна на удари, дума срещу дума, аргументи-контрааргументи... В примера с министрите на Виетнам и САЩ може да видим една своеобразна невербална риторика, според която по демостеновските правила печели накрая този, който изложи най-силният аргумент...

Ще вметна също, че и голфът днес е много разпространен начин за невербално общуване в политическата практика...

"Пинг-Понг дипломацията" (ping-pong diplomacy) е невероятно сполучлив израз, родил се по естествен начин - както разбирам аз ситуацията!

"Пинг-Понг дипломацията" (ping-pong diplomacy), освен "прехвърляне на топката" означава помоему и разбирането, че е невъзможно без взаимни отстъпки.

"Пинг-Понг дипломацията" (ping-pong diplomacy) е невероятно сполучлив израз, родил се по естествен начин - както разбирам аз ситуацията!

"Пинг-Понг дипломацията" (ping-pong diplomacy), освен "прехвърляне на топката" означава помоему и разбирането, че е невъзможно без взаимни отстъпки.

Аз съм съгласен с тези наблюдения на TenThousand! Ще е интересно да се проследи, как тези наблюдения се разширяват и задълбочават.



Сега искам да насоча темата към другата игра, а именно шоги.
Ако притивника ми "изложи аргумент" - аз мога да го взема под внимание и на свой ред да го използвам по-нататък в дискусията!
Това е напърно аналогично на практиката в шоги - може да се взема фигурата (аргумента) на противника и след време да си използва на наша страна!

В руското електронно сп. “Перемены” журналистът Глеб Давидов интервюира кореспондетно по електронната поща енигматична млада рускоговоряща японка Тойоми (с псевдоним SUCK MY NYA), занимаваща се с търсене на финасиране на международни проекти. В хода на интервюто интервюиращия и интервюираната правят интересен паралел и аналогия на техния вербален (епистоларен) диалог с шахматната игра:

Г.Д. Докато общувам с Вас, мен не ме напуска усещането, че играя с някого на шахмат, но целта на играта ми се изплъзва. Във всеки случай, това е някъкъв необичаен шахмат, или просто един от играчите не играе по правилата! А Вие какво усещане изпитвате от това “интервю”?

S.M.N. Всеки диалог представлява шахмат, или, ако искате, шахматът е диалог. На мен засега ми се струва, че не Вие водите интервюто, а аз. Може да се заключи, че това е илюзия, обусловена от неравното количество информация от двете страни. Затова и играта ни е неправилна – какъв шахмат е това, когато у единия играч фигурите са във вид на въпроси, а у другия – само във вид на отговори? Може да се заключи, че интервюто винаги се води от интервюираният, а не от интервюиращия, макар на теория би трябвало да е обратното.

Може да се съгласим с универсалисткото твърдението, че всеки диалог е шахмат и, че шахматът е диалог, защото в основата си диалогът (вербален или невербален) се основава на стратегичността. И тук е мястото и за някои маневри, защото при свеждането на “шахматността” на диалога до играта въпрос-отговор, се търси желано противоречие, макар и мнимо, при което интервюираната се заиграва с интервюиращия в софистичен стил по причина, че той не знае що за "шахматна партия" водят (може би шоги?!).

Оказва се, че макар всеки диалог да е шахмат, все пак, що за шахмат е това, при който като фигурки се местят въпросите и отговорите. Но точно в това е смисълът на диалогичността, при което трябва да има диалектиктично единство и баланс на фигурите. Журналистът излиза от клопката като в следващото си разяснение дава друга метафора на воденото от него интервю, посочвайки, че диалогът с интервюираната може да се сравни и с друга игра, при която пръчици се подреждат пирамидално и играчите се редуват, махайки по една пръчица от конструкцията и диалогът свършва, когато цялата конструкция неминуемо в даден момент се разпада и губи този, който последен е издърпал пръчица. Т.е. журналистът опитно успява да внуши кой води интервюто, защото последните думи ще бъдат за интервюирания субект.

Еще о "теннисной дипломатии" (шутка).

Из ЖЖ доктора Егора Лобусова:

lao-ye.livejournal.com/167973.html

"Открыт секрет победы китайцев на соревнованиях по настольному теннису. Благодаря тайной технологии монастыря Восточный Шаолинь (東少林寺) и прямой передаче знаний из самого сердца Тибета (西藏自治區之心) (собственно ради чего и была проложена туда железная дорога) чудесная технология "Шар архата" (羅漢求) была опробирована на управлении полётом теннисных шариков (乒乓球). Секрет заключается в плотной фокусировке мысли в области глаза Будды (天目) и выпускании её определёнными порциями (發氣) на летящий мячик, сообразуясь со вчерашним расположением ручки ковша Большой медведицы (北斗)."

Правя опит да ви преведа тази интересна информация за китайския тенис:

Окрита е тайната за победата на китайците на съревнованията по настолен тенис. Благодарение на тайната технология на манастира Източен Шаолин и прякото предаване на знания от самото сърце на Тибет (специално заради това е построена железопътна линия) е била приложена чудесната технология «Топчето на Архата» върху управлението на тенисни топчета. Тайната се заключава в плътното фокусиране на мисълта в областта на окото на Буда и изпускането й на определени порции върху летящото топче, съобразявайки се и с вчерашното разположение на дръжката на черпака на Голямата мечка.

Термин от съвременната риторика:


Риторически гамбит - композиционен прийом,при който началото на изказването (речта) съдържа неизгодно за оратора съждение. За сметка на видимото си (мнимо) затруднение говорещият излиза от неизгодното положение, получавайки позиционно преимущество.

Терминът е заимстван от шахматната игра, при която гамбитът (началото на партията) започва с жертва на фигура, за да се получи активна и изгодна позиция.



Лит.: Кожин А.Н., Крылова О.А., Одинцов В.В. Функциональные типы русской речи. – М., 1982.

Там, където отказват другите форми на общуване, шахмата, респективно логическите игри могат да помогнат. Те представляват едно от най-съвършенните комуникационни средства, отчитащи и “съвместимостта на различните системи на предаване на информация”, и “способността към общуване”, и използване при това на специфичен език (професионален жаргон)”, и “предаването и дешифрирането на послания (конкретните ходове на дъската)”, тоест практически всичко, което представлява в себе си кибернетическата разшифровка на понятието “комуникативност”.

Даже космонавтите са се заинтересували от тази страна на шахмата. А знаете ли, че при подготовката на един космонавт се използват най-добрите постижения на науката и психологията? Космонавта Виталий Севастиянов, много години възглавяващ Шахматната федерация на Русия, разказва:

“Шахматът е един от немногото видове спорт, достъпни на хората, в условията на безтегловност. В космоса, където понятието за тежест, въобще не съществува, много спортни постижения и рекорди напълно загубват своя смисъл. Всяка щанга става не по-тежка от перце, а диска и копието могат да се метнат така далеко, че да се превърнат в “изкуствени спътници” на Земята или друго космическо тяло.
Разбира се, в космическите условия ние не седим със скръстени ръце. Необходимо е постоянно да се поддържа физическата форма, иначе човешкия организъм, привикнал към земните натоварвания, бързо ще загуби своите природни свойства. Но физическите упражнения на уредите не е толкова спорт, колкото медицинска процедура. А потребността от спортни състезания у човека е неизтощима. Тя още повече се чувства далече от другарите и от родната планета. Аз даже бих нарекъл това чувство “спортна носталгия”.
Но хората на космическите полети не трябва да се чувстват потиснати. От тяхното настроение в голяма степен зависи успеха на мисията, и даже безопастността на самия полет. И тук на помощ идва шахматната игра, с неяния спортен хазарт, с горещата заинтересованост на участниците. Да не говорим за възможността за игра между екипажа и Земята. Връзката на космическия екипаж с външния свят произлиза от основата на общите спортни интереси. Това позволява на космонавтите по-леко да понасят психологическите трудности от продължителния полет в затворено пространство”

За първи път на шахмат са играли в космоса
на 10 юни 1970, когато се е провел мачът "Земя-Космос" между екипажа на кораба "Союз-9" и Центъра за управление на полета. В отбор "Космос" са били космонавтите Андриян Николаев и Виталий Севастиянов, а срещу тях от отбор "Земя" са били ръководителят на подготовката на космонавтите, генерал-полковник от авиацията Николай Каманин и космонавтът Виктор Горбатко.

Мачът е бил с продължителност около шест часа, от 141-та до 144-тата обиколка на кораба около Земята. Първият ход е бил направен от космическите опоненти, а нататък всичко се е развивало като във всяка шахматна партия. Два пъти партията е била прекъсвана за размисъл през времето, когато корабът е бил извън зоната на видимост. Всичко завършило, както се очаквало, на равно.

Впоследствие бил създаден и специален шахматен комплект за игра в условията на безтегловност. www.pereplet.ru/text/shah/shah.html

Коментар: Доколкото сега сме на кисмическа вълна днес (27.09.2008) е исторически ден за историята на космическите полети. Китайците изтреляха в околоземна орбита кораба "Шенджоу-7" с космонавт Джай Джиган. Така китайците се нареждат като космическа сила след Русия и САЩ. Можем да очакваме в близко да се изиграе и първата партия вейци (Го) в околоземното космическо пространство, с което ще бъде и исторически момент за вейци.

Ето какво пише по въпроса за общуването Миура Ясуюки - директор по маркетинга в компания Japan Airlines и изпълнителен директор хотелската верига Nikko.


Съвременните големи японски компании напомнят за феодалните владетели даймьо. Разговорът между представител на Тойота и представител на Нисан би протекъл доста неловко (непохватно, схванато), дори и ако да работеха в един и същ отдел за проектиране и маркетинг. Още една преграда се явява старшинството. Как аз бих могъл да разговарям с Фукада (генерален директор на Pars Toshiba), който е повече от десет години по-възрастен от мен, ако нас ни свързваше общия интерес към Го? Инженерът и менажерът живеят в различни светове, те имат различно образование и различни кариери. Жизненият път на Ушода (инженер в компанията Nippon Telephone & Telegram) никога не би се пресякъл с моя, ако ние не споделяхме общото си увлечение към Го. Журналисти като Канамару са много опасни хора, за да може да им се доверява, докато не ни се отдаде случай да се запознаем лично, играейки Го. Високопоставени чиновници като посланиците са уважавани, от тях се държат на известно разстояние; само Го може да намали тази пропаст. В това се заключават причините за необходимостта от голф, маджонг, хайку, театър Но, чайна церемония и дори караоке. Играта Го се явява начин да се поддържа хоризонталното общуване във вертикалното общество на Япония...


Миура Ясуюки, "Го и восточная бизнес-стратегия". Изд. "София", М., 2005 г.

GO REVIEW: Go as Communication
by Yasuda Yasutoshi 9-dan
Slate & Shell
Reviewed by Simon Goss

"Am I the only one who feels that people, children and adults alike,
look tired?" So writes Yasuda Yasutoshi 9-dan in the preface to Go as
Communication. Yasuda's attention had been caught by a news report of
the suicide of a bullied school child, and he had become "obsessed by
the notion that I had to do something about the social problem in
addition to simply popularizing Go." The first part of Go as
Communication describes Yasuda's visits to kindergartens, schools, homes
for the mentally disabled, day care centres for the elderly and a school
for the deaf. Almost all those he writes about have some kind of
difficulty communicating with others. Many are, to a greater or lesser
extent, socially excluded as a result. In the second part of the book,
Yasuda gives advice on how to teach go to children of different ages in
large groups, and how to teach it in the other kinds of institution he
has visited. Part three gives a brief account of similar work that has
been done in the Netherlands, Romania, the Czech Republic, Poland,
Hungary and the USA. Yasuda is well known as the inventor of Capture Go,
and what he says about it came as a bit of a surprise to me at first. I
had always been led to believe that Yasuda's main aim was to popularise
go, and that beginning with Capture Go was basically a technique to lead
people to it gently. Nothing could be further from the truth.
"Popularizing Go" is a phrase that is used occasionally in the book, but
it isn't the objective. Yasuda states his objective in terms such as
"help change society" and "do something about the social problem". He
teaches Capture Go as a game in its own right. He recognizes that a few
people will move on to regular go, but doesn't get excited about it. If
most people stick with Capture Go and enjoy it, that's fine with him.
Indeed, he explains that some of the mentally handicapped people he
meets will probably never understand even the capture rule, but will
anyway enjoy and benefit from the even simpler game of just placing go
stones on intersections, and that's just fine too. Will this book do
anything for you? Well, if you want to improve at tesuji or joseki,
definitely not. It contains a basic explanation of the capture rule, but
if you're any stronger than 36-kyu it will teach you nothing at all
about the game. If you want to teach go to bright people who are able
and willing to give you ten minutes of their attention, it may not help
you much either. If you want to teach go to large groups of people with
low or mixed abilities and/or motivation, then it will certainly give
you food for thought and may even help you. But the people I'd really
like to see reading this book aren't go players at all, but school
teachers and care workers. If you can think of a person like that to
whom you could give a copy of this book, I think you'd be doing them,
and go, a huge service.

(A longer version of this review originally appeared in the British Go
Journal, #129, Winter 2002)

Социални аспекти на игрите Шах и Го!

Всички игри в по-голяма или по-малка степен носят в себе си зачатъка на полезни знания. Но шах и Го развиват такъв комплекс от най-важни качества, че още от древността са придобили особена социална значимост. Не заради това ли от всички игри от древността само те имат писана история? Не затова ли е изобретен език шах-го , за да се запази опита, идеите и творческите достижения на забалежителните майстори на всички времена? Човечеството в своето развитие отстранява всичко второстепенно, случайно, съхранявайки за бъдещите столетия само главното, необходимото, и ако то се е погрижило за шах и Го , значи в пълна степен е оценило техните интелектуални, естетически и морални ценности.

На шах и Го играят множество хора от всички континенти, те образуват един огромен свят, вече не абстрактен като самите игри, а напълно реален, подчиняващ се на особени юридически, етически и естетически закони. В този свят бушуват истински страсти, проливат се истински сълзи, разиграват се истински драми. Той е жесток, но справедлив, зощото раздава награди и звания не в коридорите на властта, а в откритите рицарски двубои. Той може да се наподоби на гигантска пирамида с шампиони отгоре и милиони любители в основите. Всеки има шанс за успешно изкачване на върха и всичко зависи от волята и знанията на самият човек, разбира се и от доза късмет, която постоянно ни напомня за неизбежността на съдбата.

Робърт М. Пърсиг
Лайла
Изследване на нравствеността (9)

През вековете различните метафизични начини за разчленяване на действителността са оформили конструкция, която напомня наръчник за шахматни дебюти. Ако кажем, че светът е „един“, някой може да попита: „Тогава защо прилича на повече от един?“ Отговорим ли, че това се дължи на погрешно възприятие, следващият въпрос може да бъде: „Откъде знаете кое възприятие е погрешно и кое вярно?“ Трябва да отговорим и на този въпрос и така нататък.

Опитите да се създаде съвършена метафизика приличат на опитите да се създаде съвършена шахматна стратегия, с която да печелиш всички партии. Това е непостижимо. Надхвърля човешките възможности. Независимо от позицията, която заемаш по даден метафизичен въпрос, все някой ще почне да задава нови въпроси, които водят до нови позиции, пораждащи още въпроси в безкрайния интелектуален шахмат. Играта би трябвало да спре, когато се постигне съгласие, че конкретната насока на разсъждение е нелогична. Положението може да се сравни с мат. Но противоречивите позиции съществуват от векове и още не е постигнато съгласие за такъв мат.

Робърт М. Пърсиг, Лайла
Изследване на нравствеността, с. 307

"Все едно да се мъчиш да измислиш съвършена, непобедима стратегия в шаха. Колкото и да си умен, не можеш да изиграеш партия, която да е "правилна" за всички хора, за всички времена, навсякъде. Отговорите на десет въпроса водят до стотици нови въпроси, а техните отговори пораждат хиляди други въпроси..."

ГАДАМЕР: ДИАЛОГЪТ ЩЕ СПАСИ СВЕТА
www.bta.bg/lik/lik2002_05/02article.htm

Позовавайки се на Витгенщайн, Гадамер интерпретира езика като игра, чиито правила оставят място за свобода. Човек не учи езика, а е научен от него, той винаги е в езика.

Откритост към чуждото, стремеж да го разбереш и да го усвоиш, да разшириш своя хоризонт и да го слееш с чуждия това е основното в херменевтичния подход. А разбирането не е нещо извън изначалното ни човешко битие, разбирането сме ние. Ние не сме същества, които могат да разберат всичко, но постоянно се стремим към разбиране, казва Гадамер. "Разбирането е приключение и като всяко приключение е опасно." Разбирането е схващане на смисловите взаимовръзки между нещата, хората и мислите. В диалога няма само отношение между "аз" и "ти", в него се ражда "ние", една общност на разбирането, която става възможна, защото в разговора сливаме нашите различни хоризонти. На практическо равнище една дискусия е успех, когато е намерен общ език. Тогава участниците се разделят като роднини, това е напредък.

Философията на Гадамер е философия на разговора. Като никоя друга в най-новата история на мисълта тя е пропита от сократовски дух. Разговорът ражда чувстото за щастие на ориентираната към разбиране и проникване в дълбочината на нещата общност от хора, които не се стремят да бъдат прави, а търсят истината и съвместността.

След като бива запознат с играта Го, гросмайстор Безгодов си задава следните реторични въпроси за същността на шахматната игра:

...възникна въпросът: може ли шахматът да не е свързан с войната? Може би, не се провежда сражение по време на играта, а, примерно, философска беседа?

...возник вопрос: может, шахматы с войной и не связаны? Может, не сражение происходит во время игры, а, например, философская беседа?

гм Безгодов А., "Игра гуру", ж. "64 - Шахматное обозрение", бр. 9 (сентябр)