Професор Федотов твърди в едно от своите есета, че "ние НЕ живеем в един и същи свят" [1]. Не само, че говорим различни езици и се вълнуваме от различни страсти, емоции и проблеми, но ние реално не пребиваваме в един и същи свят. Не мога да се съглася повече с него по отношение на филма "Пустият дом" (2004) на корейския режисьор Ким Ки-Док [2].

Това е  филм-мозайка за невербалното общуване на двама души, търсещи освобождение от света, от неговата реалност и бруталност, като  прекрачват границите на съществуване, за да се открият отново в мълчанието, по- красноречиво от писъка.

Не случайно името на филма е "Пустият дом". Пустотата заема основна роля в будизма - липсата на всяка мисъл се смята за върховно освобождение на съзнанието. А Лао Дзъ  в  Дао-де Дзин (глава 11) описва значението на пустотата, така красноречиво,  както никой друг не е успявал преди или след него:

Ние оформяме дървесината и камъка  в дом,
Но единствено вътрешната празнота е
Това, което я прави годна за живеене.

Както безсловесното общуване между героите е по-силно от думи, така и в играта Го (на корейски Бадук), още позната като ‘разговор чрез ръцете’, общуването е невербално. То прекрачва граници невъзможни за преодоляване с думи. Единствено погледите, безмълвните  грижи един за друг, плача и целувките е това, което говори проглушително във този филм-шедьовър.

Едва ли ще се намери друг режисьор,  който да прекрачи всички форми на възприятие за да създаде една картина, едно произведение на изкуството само с няколко щриха. А и е трудно да се абстрахираме от спомена, че именно Ким Ки Док е бил художник, преди да се отдаде на киното. Въпреки и противоречив, той все пак създава филма-шедьовър на търсенето на баланса меду дорбо и зло, ин и ян, женското и мъжкото.

И тук главната тема е за липсата на комуникация между героите и останалия свят. Главната героиня е лишена от възможността да изрази света в който живее, и така попада в един ад на съжителство с човек, с когото не може да има нищо общо. Единствено с помощта на невербалното общуване с непознатия, който случайно влиза в нейната пуста къща, и в нейния свят, те намират една нова вселена, свой свят, където могат да се осъществят. Същата тема присъства особено ярко и във филмите на друг корейски режисьор – Парк Чан Ук.  В I’m a cyborg, but that’s ok! невъзможността  за комуникация  едва не довежда героинята до гладна смърт, а спасението се намира в едновременно  гениално и просто разрешение на един човек, способен да влезе напълно в нейния свят.

Както Джуанзъ поетично се изразява:

Думите са, за да се схване смисълът,
схване ли се смисълът, думите са ненужни.
Как искам да срещна човек, забравил думите,
за да си поговоря с него.

Ето и моята интерпретация за  финалната сцена на която двамата герои заедно стъпват на кантара само за да покаже парадоксалните нула килограма: плюс и минус правят нула, изравняване на женското и мъжкото начало, на ин и ян, търсенето и накрая откриването на хармонията.

Далече от насилието на думите [3].

Силвия Лозева
9 Април 2011

Бележки:

[1] Федотов Ал., ‘Будисткият космос на Ким Ки-Док’ в Утринна свежест в кадър, Софийски Университет Св. ‘Климент Охридски’ и Национална Академия за Театрално Изкуство, 2005, стр. 84.; Fedotov, A., Buddha Space in Kim KiDouk, in Morning Calm in Frame: The traditional in modern Korean cinema, Sofia University ‘St Kliment Ohridski’ and National Academy of Theatre and Film Arts, 2005, p. 85

[2] Корейското названието на филма е 빈집 [bin jip], което значи едновременно "Пуст дом" и "Трети стик", игра на думи.

[3] Вацева, Е.,Мълчанието в ‘Пустия дом’ на Ким Ки-Док, в Утринна свежест в кадър, Софийски Университет Св. ‘Климент Охридски’ и Национална Академия за Театрално Изкуство, 2005; Vatzeva, E., The silence in ‘Empty House’ by Kim KiDouk, in Morning Calm in Frame: The traditional in modern Korean cinema, Sofia University ‘ St Kliment Ohridski’ and National Academy of Theatre and Film Arts, 2005.