играта Го

По книжарниците:

Пустинния скорпион

Препоръчваме Ви:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

ДОБРЕ ДОШЪЛ!

Афоризми

I will not be concerned at other men's not knowing me;I will be concerned at my own want of ability.
Cofucius


Аз не бих бил загрижен дали другите ме признават, аз бих бил загрижен дали развивам таланта си.
Конфуций

* * *
 
АРЛЕКИН (крими-разказ за Го)
Публикации - Есета и очерци
Автор: Бранимир Събев   
Неделя, 20 Юли 2008г. 18:03ч.

А Р Л Е К И Н

 

 

Изказвам моите най-сърдечни благодарности

на Константин Байрактаров и Йони Лазаров

от Българската Го Асоциация за оказаната

неоценима помощ при написването на този разказ.


*

Мазето беше влажно, тясно и студено. Единствените мебели в него бяха проста дървена маса и два стола, на които седяха двама души. Единият беше млад мъж на около двадесет и пет-шест години, с бледо, изпито лице, изкривено от страх и ужас. Другият беше висок и силен, облечен в черен кожен шлифер и черна кожена шапка, чиято периферия скриваше почти цялото му лице. Над главата им се поклащаше слаба крушка, която хвърляше мътна светлина по сивите каменни стени на мазето. На масата беше поставена дъска за игра с начертани върху нея 19 вертикални и 19 хоризонтални линии. Ако някой външен човек хвърлеше бегъл поглед, би казал, че двамата мъже играят някакъв вид шах. Но предположението му нямаше да е напълно вярно. Мъжете играеха Го.

 

Мъжът в кожения шлифер постави един бял пул на дъската на място, където се пресичаха две линии. Младият мъж се поколеба, след което постави един черен пул в долния ляв ъгъл сред хищните пулове на противника. Съвсем нелогичен ход. Високият се изсмя, добави на свой ред бял пул до черния, обгради го и го извади от играта. По лицето на младия се стичаха капки пот и падаха в скута му. Беше облечен в плетен бежов пуловер и изтъркани сини джинси. Той се замисли, отчаяно изкопчвайки ценни секунди живот. Младежът бе прикован за стола със сложна система от ремъци и единствено можеше да движи дясната си ръка.

 

— Играй! — изръмжа зловещият му партньор.

 

Младият мъж плахо сложи черен пул в средата на дъската, увеличавайки редицата си от черни пулове, чиято съдба беше да бъдат безмилостно унищожени. Играеха вече почти половин час и играта не се развиваше благоприятно за момчето. По-голямата част от дъската беше покрита с бели пулове, които покриваха големи територии.

 

Изходът от играта беше повече от ясен. Високият мъж с шлифера сложи бял пул на дъската в ъгъла, където се бяха свили пет черни пула — единствените, останали на дъската. Бяха обградени. Мъжът в черно ги извади бавно един по един от дъската, стана и извади от вътрешния джоб на шлифера си черен пистолет със седефена дръжка.

 

— Ти загуби! — оповести зловещият победител в играта.

 

Младежът се загледа с отчаяние в своя палач. Устните му помръднаха — може би от тях щеше да се отрони молба, ала тази възможност не им бе предоставена. В мазето отекна глухият звук на изстрел със заглушител.

 

* * *

 

Джон Ласитър се облегна на стола и качи краката си на бюрото, което жално изскърца под напора им. Той не му обърна внимание и продължи да си разбърква кафето. Джон беше четиридесет и девет годишен инспектор с прошарени коси и неизмеримо количество черна горчилка в душата, предизвикана от хорските деяния. За двадесет и четири години стаж в полицията беше видял всичко — жертви на изнасилване, наркомани в абстинентна криза, жени пребити от съпрузите си, хора убити по най-различни начини, беше участвал в престрелки и ставал свидетел на смъртта на свои колеги. Джон изглеждаше състарен за годините си — поне пет-шест над реалната му възраст. Нещо нормално, като се има в предвид естеството на работата му. Той с нетърпение очакваше датата 8 февруари 2011 г., когато щеше да навърши тридесет години стаж и най-накрая да се пенсионира, отдавайки се на стаените от дълго време мечти — лов, риболов, разходка до Лас Вегас, почивка на някой остров от Карибския басейн... С жена си, разбира се. Керъл разбираше мъжа си и го подкрепяше винаги, но май и на нея й идваше малко множко. Като капак на всичко в последните години преди пенсионирането му се появи някакъв нов сериен убиец.

 

Убиецът беше взел вече петата си жертва за около осем месеца — студента по право Майкъл Харис. Почеркът беше винаги един и същ — жертвата беше случайно избирана, между отделните мъртъвци нямаше абсолютно никаква видима връзка. Набелязаната цел биваше отвличана и държана ден-два в неизвестност. После бе откривана в някой контейнер за отпадъци с дупка от 9-мм куршум в средата на челото и с два пула за Го в устата — черен и бял.

 

Го... Самият Ласитър в началото на разследването не разбираше почти нищо от играта. Когато попита следователя Колин Бейман, който е запален почитател на Го, дали играта прилича на шах, Колин му възрази:

 

— Да сравняваш Го с шах, е все едно да сравняваш философията със счетоводството. Тази игра има няколко основни правила. Дъската (гобан) в началото е празна. Играе се с черни и бели пулове, които се поставят върху пресечните точки и не се местят. Целта е да се загражда територия. Цялото игрово пространство на дъската е територия и играчите, чрез поставяне на пулове, се стремят да заградят, колкото се може по-голяма част от нея. В края на партията, когато вече няма ефективни ходове, дъската е поделена между играчите и се пристъпва към анализиране на резултата. Заградената територия се изразява с броя на свободните незаети пресечни точки. В процеса на игра противникови пулове могат да бъдат пленени, в случай че са заградени от всички страни. Пленените пулове също се отчитат при определянето на резултата. Това може да се научи от всяко ръководство за начинаещи.

 

Инспекторът започна да чете едно ръководство за Го, а също така и да посещава Го-клубове, където намери нови приятели, а покрай това се научи да играе Го на едно сравнително добро ниво. Така играта се превърна и в негово хоби, един приятен и смислен начин за прекарване на свободното време. Същевременно, паралелно с това, се опитваше да вникне в методите на убиеца, да го разбере как мисли, да предугади намеренията му. Не беше изключено в Го-клубовете да попадне на следите на убиеца, макар че интуицията му подсказваше, че това е малко вероятно.

 

За улеснение наричаха убиеца "Арлекина" — прякор, който му беше прикачил Джими Харисън от отдел "Балистични експертизи". Джими бе направил асоциация с черно-белите дрехи на арлекините и двата неизменни пула в устата на жертвата. Джон стана от бюрото и отиде до прозореца с намерението да погледне небето. Това изведнъж се оказа трудна задача — смогът в Лондон легендарен. Инспекторът се върна на бюрото, допи изстиналото си кафе, запали поредната цигара и примирено зачака. Нищо друго не му оставаше.

 

* * *

Всъщност истинското име на Арлекина беше Алекс Мандевил, роден в края на ноември преди тридесет и две години. Останал сирак на осем години. Докато навърши пълнолетие е бил възпитаван в сиропиталища и интернати. Благодарение на интелекта си и малко държавна помощ Алекс бе приет в университет, където започна да учи математика... Но в последната година от следването си Алекс, подобно на Боби Фишер, неочаквано се отказа от математиката и реши да се занимава с шах. Напредна значително в класическата игра, но така и не успя да постигне желания професионализъм. Впоследствие се хвана да работи като докер на пристанището, като хамалин на почасова работа, общ работник по строежите. Паралелно с това Алекс четеше много книги на най-различни теми и продължаваше да играе шах, докато един ден откри играта Го.

 

Разхождайки се един ден в парка, Алекс случайно попадна на двама японци, играещи Го. Оказаха се любезни, поканиха го да седне и му обясниха основните правила. Алекс не разбра как неусетно се изтъркаля следобедът, прекаран в партии Го. Бъдещият сериен убиец, подобно на Ласкер [1], прехвърли интереса си от шаха към Го. Той се отърва от комплекта си за шах, изхвърли и старите си книги и закупи една великолепен комплект за Го — дъска и пулове. Снабди се и с книги за Го и вече имаше една чудесна домашна библиотека, посветена на древната игра. Алекс постепенно стана много добър играч и все по-малко хора се съгласяваха да играят с него Го, защото той не приемаше загубата. В редките случаи, когато губеше, той се разгневяваше и разбъркваше пуловете по дъската — нещо немислимо за един истински Го-играч, който умее да се контролира душевно и да владее емоциите си. Силното желание за победа на Алекс отблъскваше партньорите му, докато един ден вече нямаше кой да играе с него. Всъщност той си беше въобразил, че е станал свръх играч, което причината останалите да го отбягват.

 

Нуждата от Го изгаряше Алекс като огън. Накрая той не издържа и за пръв път отвлече човек — някакъв клошар, който спеше, където го свари нощта. Алекс го примами с бутилка уиски, покани го вкъщи и го накара да играят Го. Пияницата-скитник не разбра нищо от играта, постоянно мигаше на парцали и правеше точно обратното на това, което търпеливо му обясняваше неговият "учител" — слагаше пуловете в квадратите, а не на пресечните точки, местеше пуловете по дъската, сякаш бяха пешки. После главата му клюмна, той падна и събори на земята дъската и пуловете. Якият мъж не издържа повече, вбеси се максимално, грабна един нож от кухнята и надупчи скитника като швейцарско сирене. После се опомни, стискащ окървавения нож, задъхан насред хола, а всичко наоколо беше в кръв. Алекс натъпка тялото на скитника в чувал за боклук и го изхвърли в контейнер на две преки от дома си. После изчисти целия хол до блясък, изми си ръцете и ножа и седна във фотьойла да се опомни. Беше убил човек, но това не бе събудило в него чувство за вина, напротив — бе преоткрил новата си страст. Реши да комбинира играта на Го с убийствата на партньорите си. Така сливаше в едно двете си най-големи страсти и изпитваше едва ли не нирвана.

 

Алекс Мандевил обезшуми стените на мазето в къщата си и конструира специален стол с ремъци, заварен за пода. После си закупи пистолет от заложна къща за двеста долара — сто долара за пистолета и сто долара рушвет на продавача: не го е чувал, не го е виждал. От някакви млади нахакани негри се сдоби със заглушител за петдесет долара и започна да прилага мечтите си на практика. Издебваше партньорите си за Го в тъмните улички, зашеметяваше ги със здравия си юмрук и ги отнасяше с колата си вкъщи. Завързваше ги за стола, изчакваше ги да дойдат в съзнание и им обясняваше правилата на играта. Разбира се, той печелеше. После застрелваше жертвите, напъхваше ги в чували за боклук и ги изхвърляше в различни контейнери из града. Пуловете, които слагаше в устата им, представляваха своеобразна символика — така Алекс искаше да покаже, че ако не в този, то поне в задгробния живот партньорите му може би щяха да се научат да играят Го. Полицията беше безсилна, не можеха да му хванат дирите, колкото и да разследваха. Чувстваше се недосегаем като бог.

* * *

Инспектор Джон Ласитър чакаше своя колега следователя в малък закътан бар да обсъдят случая. Всеки момент той трябваше да дойде, но както винаги нещо го задържаше извънредно. Колин Бейман пристигна след близо час закъснение, а настроението му беше паднало до абсолютната нула. Бяха го задържали извънредно — нещо обичайно. Някакъв безработен пуерториканец, живеещ на семейни начала с мексиканка, се беше напил и наръгал няколко пъти благоверната си. Пуерториканецът бе закопчан, а следовател Бейман — повикан да огледа местопрестъплението и да направи снимки.

 

— Когато бях малък, мечтаех да стана фотограф — вместо поздрав заговори Колин и се тръшна на стола до инспектора.

 

— Веднъж да се пенсионирам, няма да докосна фотоапарат до края на живота си.

 

Вместо отговор Джон побутна към него бирата, която сервитьорката току-що бе донесла.

 

— Отпусни се, аз черпя. Имаш нужда да се разтовариш.

 

Следователят наистина имаше нужда. Когато поръча втората си бира, той измърмори:

 

— Даже и след работно време говорим за работа... Както и да е. Нека направим равносметка какво имаме до момента?

 

Джон извади от чантата си папка, в която беше нахвърлял всичко известно по случая, както и карта на централната част на града, на която бяха написани с червено мастило няколко цифри.

 

— Виж, Кол, отбелязах с червено местата, където са намерени жертвите. Не намираш ли някаква закономерност? Бейман погледна картата:

 

СЗ

С

СИ

 

4

 

2

 

З

3

5

 

И

 

 

1

 

 

ЮЗ

Ю

ЮИ

 

— Ами да! — възкликна Колин. — Това съм го виждал вече. Хммм... Може ли химикалката?

 

Инспекторът му подаде химикалката си и Колин написа още четири цифри върху картата:

 

СЗ

С

СИ

 

4

9

2

 

З

3

5

7

И

 

8

1

6

 

ЮЗ

Ю

ЮИ


— Не разбирам — поклати глава Ласитър.

 

— Виж, Джон — започна Бейман, — отбелязах квадратите, в които предполагам, че ще бъдат намерени следващите жертви.

 

— Как разбра? — недоумяващо го погледна инспекторът. — Каква е логиката?

 

— Нашето момче — Арлекина, освен че е майстор на Го, е и почитател на източните философии. Тук виждаш пред себе си магическия квадрат, чиято логика Арлекина следва. Този квадрат в китайската традиция се нарича "Лошу" или "Откровение от реката Ло". Според легендата от реката Ло преди хиляди години изплувала костенурка, върху корубата на която бил изписан магическия квадрат.

 

— И в случая какво е откровението, хъм... — Ласитър се замисли. — за Лондон.

 

— Ако разгледаме територията на Лондон като квадрат 3х3, разделен на 9 зони, след това поставим в отделните зони жертвите по ред на номерата, тогава се получава магическият квадрат 3х3, при който сборовете на числата по хоризонталите, вертикалите и диагоналите са равни на 15.

 

— Да... Започвам да разбирам. Но защо убийствата се извършват точно на всеки 64 дни?

 

— Мисля, че тук навлиза нов фактор — замислено каза Бейман и отпи от бирата. — Идзин.

 

— Какво е Идзин?

 

— Това е китайската "Книга на промените" — древен китайски писмен паметник. Съдържа система от графични фигури, съставени от по шест черти, наречени хексаграми. Хексаграмите са 64 на брой и към всяка има коментари.

 

— 64?! — възкликна Джон. — Точно на всеки 64-и ден той взима нова жертва!

 

— Да — поклати утвърдително глава Колин. — И поредната жертва по тази логика не е последна, защото хексаграма №64 гласи, че краят все още не е настъпил!

 

— Добре де, но каква е връзката на магическия квадрат с Го?

 

Колин изгледа инспектора изпод вежди.

 

— В китайската традиция магическият квадрат визуално доста напомня на Го-диаграма, защото той се представя с фигурни числа, при което четните са черни, а нечетните са бели.

 

Следователят набързо начерта схемата на квадрата и продължи.

 

loshu

 

 

— Квадратът "Лошу" като числова схема нагледно представя принципа на хармония. В него има глобално равновесие по отношение на посоките горе и долу, ляво и дясно. Числата от 1 до 9 са хармонично съчетани и балансирани. Играта Го също се базира на разбирането за хармония като организиращ принцип, а магическият квадрат може да се разглежда като образец за хармония. При реална партия Го по дъската също на едно място има едно камъче, на друго — три.

 

— Ако убиецът вземе девет жертви, то той ще запълни квадрата. Тогава ще спре, така ли?

 

— Не — поклати глава следователят. — Логиката на квадрата позволява на Арлекина да вземе 45 жертви. А и винаги съществува възможността да продължи. Все пак той е преди всичко сериен убиец.

 

— Добре, Колин, значи убиецът си играе и с нас. Превърнал е целия град в една огромна дъска за Го. Според твоята теория следващият му ход ще бъде в югоизточната част на града. В този квадрат — инспекторът почука върху схемата, — ще открием шестата му жертва, ако не го пипнем преди това.

 

— Пак не гарантирам нищо, не е изключено и да греша. Може да засилим наблюдението в югоизточната зона, но това не означава да отслабим постовете в другите части на града.

 

— Го, загадки, източни философии, китайски книги, убийства... Все едно съм съдията Ди [2] — промърмори инспекторът и довърши бирата си.

 

До следващото убийство оставаха 63 дни.

 

* * *

Седемдесет и шест годишният японец Оичи Такеда си наля чай и остави каната на масата. Отпивайки, той се загледа в залеза, наслаждавайки се на огненото зарево на хоризонта. За времето, което беше прекарал на земята, Оичи бе научил, че, именно, малките неща могат да бъдат от голямо значение. Ето и сега — един най-обикновен залез, но докато го наблюдаваш, сякаш пречистваш душата си. Останал вдовец едва четиридесетгодишен, той отделяше от залъка си, за да отгледа и изучи двамата си синове — Кио и Хидейоши. Те му бяха единственото, което му остана от неговата Юми, починала от усложнения при второто раждане. Синовете му пораснаха, ожениха се, внуците на Оичи също пораснаха. Фамилията посещаваше Оичи само по големите празници, когато долитаха в Лондон от родната Осака, и неведнъж го молеха да се прибере с тях в Япония, ала Оичи неизменно им отказваше. Той много обичаше родината си, но предпочиташе да е тук, в големия космополитен град, където се бяха събрали да живеят хора от различни националности, с различен цвят на кожата и различна вяра. Тук Оичи Такеда се чувстваше гражданин на света.

 

Такеда беше собственик на "Златния Генерал" — малко ресторантче, което го бе кръстил на фигура от японския шах — шоги, едната от двете му любими игри. Другата игра, която Оичи играеше от десетилетия и която за него се бе превърнала в начин на живот, беше Го. Почти половината от живота си Такеда беше прекарал като учител по Го и бе написал дузина книги по темата. Но освен Го той също така посвещаваше времето си на хайку и чанною [3]. Когато си "почиваше" от Го, Оичи се събираше със стари приятели на чаша саке, приятни разговори и партия шоги в малката си къща, пристроена зад ресторанта. Животът му протичаше спокойно, Оичи Такеда бе постигнал хармония със себе си и със света.

 

* * *

Междувременно Алекс взе шестата си жертва. Издебна 29-годишната секретарка Даяна О'Конър пред магазин за алкохол късно вечерта, зашемети я с удар в слепоочието, натовари я в собствената й кола и я закара в мазето. На паркинга пред магазина останаха да се валят в книжна кесия две счупени бутилки — половинка уиски "Четири рози" и бутилка водка "Столичная". Въпреки че Алекс реши да й предостави максималния хендикап от девет пула, Даяна се оказа много слаб играч и Мандевил остана силно разочарован от факта, че се наложи да я убие толкова скоро. Отдаде слабата й игра на две причини — първо, беше я ударил силно в главата. Май трябваше да мине на марля с хлороформ, която да притиска към носа и устата на жертвата. Второ, жената беше алкохоличка — нормалните жени не ходят в десет и половина вечерта до денонощния, за да си купят две шишета концентрат. Алекс Мандевил и преди бе имал проблеми с алкохолици и си обеща вече да не подбира такива хора за го-партньори.

 

Тялото на Даяна О'Конър беше открито в контейнер на ъгъла на 4-а и 17-а улица. Това бе югоизточната част на града. Долната дясна част на магическия квадрат.

 

* * *

 

Полицейският инспектор се изплю ядно в болничната мивка и изля кафето си вътре. Напоследък горещата тонизираща напитка имаше особено противен вкус. През главата му премина отвратителния спомен за един епизод от някаква поредица по телевизията. Бяха действителни случаи, разследваха някаква фирма и накрая откриха, че един от служителите редовно се изпикавал в кафемашината.

 

Застаряващото ченге влезе в болничното крило, където се намираше моргата, и се насочи към дъното на коридора. Там беше залата за аутопсии, където провеждаха експертиза относно шестата жертва на Арлекина — някаква жена на име Даяна О'Конър.

 

— Нашето момче ли е това? — попита инспекторът.

 

— Аха — отвърна едносрично д-р Браян Деметър, патоанатомът. — Същият стил, същият почерк, същите проклети пулове за Го в устата.

 

Джон въздъхна и извади пакет "Марлборо". Понечи да щракне със запалката, когато патоанатомът полугласно го предупреди:

 

— Тук не се пуши.

 

Ченгето въздъхна и попита:

 

— Нещо ново, някакво допълнение, изменение в стила на убийство?

 

— Засега не —въздъхна Деметър, свали си ръкавиците и ги хвърли в кошчето. Отиде на мивката и докато си миеше ръцете, заговори:

 

— Вижте, инспекторе, имам нужда от почивка. И без това до следващото убийство остават 64 дни, а дотогава нищо особено няма да се случи... Пък и — патоанатомът се ухили. — през това време и аз искам да понауча нещо от източната философия.

 

— Вие какво, занасяте ли се с мен? Нашата работа е сериозна и трябва да се свърши, тук философията няма нищо общо. — инспекторът се замисли и добави — Ако искате все пак да учите източна философия, започнете първо с преодоляване на цинизма.

 

— Окей, инспекторе! Но трябва първо да поема първо малко въздух, да свърша това-онова и като се върна, ще продължа с това тяло. Вечерта ще изпратя в управлението доклада за аутопсията по куриер и утре сутрин ще е на бюрото ви. Какво ще кажете?

 

— Става. — махна с ръка ченгето. — Доскоро.

 

— Довиждане.

 

Крачейки из болницата към изхода, Ласитър неволно се сети за г-н Доналд Партридж — неговият началник, шефът на полицейското управление. Наближаващият шестдесет години Доналд беше учудващо решителен и строг за възрастта си. Не пропускаше случай да натякне на Джон и колегите му за случая с Арлекина и да ги обвини, че тъпчат на едно място. "Вече над двайсет години си ченге, Джон, а сега си безпомощен като курсант!" — гневеше се Доналд в кабинета си, а голата му глава лъщеше от слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца. Прав беше, но понякога и старите ченгета не могат да направят нищо друго, освен да чакат.

 

* * *

Изтекоха 64 дни и Алекс отвлече следващата си жертва-партньор —43-годишният комарджия Джош Прайс. Мандевил го издебна на излизане от едно казино, задуши го с хлороформ и го натовари в колата си. Въпреки стреса Джош се оказа схватлив мъж — по една случайност той бе привърженик на шахмата и се получи една добра партия Го. Накрая обаче Алекс, след като преброи завзетата територия, установи, че води със седем точки. Е, Джош можеше да вини всичко друго за станалото, но не и късмета си. Го е творческа игра на логиката и интуицията, в която късметът играе незначителна роля. Безкомпромисният убиец простреля жертвата си в средата на челото и се зае да го освобождава от ремъците.

 

Докато опаковаше седмата си жертва в черен найлонов чувал, Алекс Мандевил се откъсна от философските размишления и насочи мислите си към чисто практически задачи. Имаше нужда от партньор за Го, и то добър. Някой, който вече е играл играта и няма нужда тепърва да му обяснява правилата. Някой, който е играл Го в продължение на години. Някой като... Ами да! Разбира се! Двамата японци, който го въведоха в света на играта. Е, Алекс изпитваше някакво смътно чувство на признателност към тях, ала нуждата ставаше все по-голяма и по-голяма с всеки изминал ден. Тогава реши следващите му партньори да бъдат неговите учители — първо единият, а после другият.

 

Трупът на Джош Прайс бе открит в кофа за боклук в западната част на града. Квадратът постепенно се запълваше.

 

* * *

Полицейския инспектор се скиташе сам по улиците из Лондон. Вече бе късно и мракът се спускаше подобно на черна прокоба над града. Джон мислено прехвърляше в ума си подробности от убийствата и се терзаеше от безпомощността си. Днес беше 64-ят ден и някой през тази нощ в Лондон щеше да стане жертва на един побъркан. Ласитър реши да спре да мисли за Арлекина и евентуалната му следваща жертва. Този неразгадаем случай бе обсебил дните и нощите на старото ченге. Дори му минаваше натрапчивата мисъл, че може и самият той да срещне Арлекина и това, което го терзаеше най-много беше, че с уменията си в Го към настоящия момент едва ли би спечелил партия срещу такъв протитивник. Щом Джон си легнеше, мисълта за убиеца го сграбчваше и той се въртеше с часове в леглото си, а на сутринта съвсем закономерно се събуждаше с главоболие, което не минаваше нито от аспирина, нито от тоновете изпито кафе.

 

Без да знае как, краката го бяха отвели пред малко ресторантче, носещо гордото име "Златния Генерал". Инспекторът влезе вътре, твърдо решил да се отърси от лошите мисли и да похапне нещо японско. Остави си шапката на закачалката и седна на една маса.

 

— Добър вечер! — посрещна го топло Оичи Такеда. — Какво ще желаете?

 

— Ами...Хм. Всъщност не знам, не съм сигурен — отвърна Джон, въртейки се неуверено на стола. Не виждаше никъде меню или нещо подобно. — Може ли нещо, така, по-обикновено?

 

— Например, пиле с ориз. — помогна му добродушно стария японец.

 

— Да, ще бъде отлично. — усмихна се инспекторът.

 

Оичи извика на японски поръчката към готвача и се засуети около малка печка, приготвяйки чай — неизменната безплатна добавка към храната на всички клиенти в ресторанта му. Чаят стана бързо и Оичи занесе чайника на масата на полицая заедно с две чаши. Наля първо за госта, после за себе си.

 

— Надявам се, нямате нищо против да ви правя компания?

 

— О, не, ни най-малко — махна с ръка полицаят и отпи от чая. — Между другото, името ми е Джон.

 

— Аз съм Оичи, приятно ми е.

 

Старият японец седна и взе чашата в ръце, за да стопли дланите си. Есента беше в разгара си и вятърът ставаше все по-студен и хаплив.

 

— Сега в Япония е прекрасно — каза Оичи, зареял замечтан поглед навън. — Залезът багри червените листа на клена и сякаш цялата гора е подпалена. А вечер дъждът идва внезапно, като неканен гост. Тих и студен, той кара влюбените да напуснат пейките в парка и да потърсят заслон...

 

— Звучи много хубаво. — одобрително кимна ченгето. — А защо не сте в Япония?

 

Такеда махна с ръка.

 

— Дълга история. А вас какво ви води насам, господине? Не съм ви виждал преди в ресторанта, дори и в квартала.

 

— И моята история дълга — отвърна Джон, бърникайки с клечиците из ориза. — Но може да се сведе до няколко думи: преследвам сериен убиец.

 

— Сериен убиец? — вдигна учудено вежди Оичи.

 

— Не сте ли чул? По телевизията, радиото, вестниците постоянно...

 

Японецът отново махна с ръка.

 

— Честно казано, не следя новините. Изобщо медиите не ме вълнуват. Новините, които те разпространяват си приличат по това, че постоянно ни занимават с убийства, политически интриги и трагедии. След като си прочел един вестник, на практика си изчел всички, защото само конкретните лица в техните истории се променят.

 

Инспекторът се замисли над изречената мисъл, но реши да не спори с домакина и премина направо:

 

— Убиецът е много интелигентен и предпазлив. Предполагаме, че е много добър играч на Го. Такеда едва не се задави с чая си.

 

— Го? Играта Го? — Играете ли Го? Познавате ли големите играчи?

 

Джон беше превъзбуден и стискаше японеца за ръкава, без да се усеща. Оичи внимателно се освободи от хватката му и отговори:

 

— Аз самият от дълги години се занимавам с Го... Мисля, че имам добро понятие за играта. Разкажете ми повече за този случай. — Ами всъщност и на нас не ни е известно много — призна си ченгето, гребвайки с клечиците парче пиле. — Знаем, че отвлича жертвите си, принуждава ги да играят Го с него, побеждава ги и после ги убива. Освен това се увлича по източните философии. Силен физически, вероятно бял, около тридесетгодишен, сигурно живее сам. Известен ли ви е такъв човек?

 

Оичи стана и започна да се разхожда наоколо. Личеше си, че е нервен и в него се води вътрешна борба — нещо рядко срещано при източноазиатците, владеещи така добре емоциите си.

 

— Вървете си! — тихо каза японецът.

 

— Но...

 

— Вървете си — повтори Оичи. — Няма да ви искам пари за пилето.

 

Джон Ласитър се завъртя объркано на едно място. Явно японецът знаеше нещо, но не искаше да му го каже. Преди да успее обаче да каже нещо, GSM-ът му иззвъня и инспекторът вдигна. Беше Колин Бейман, следователят. Съобщаваше за нова жертва на Арлекина.

 

— Да. Да. Добре. Идвам, Кол.

 

Джон затвори GSM-a, въздъхна и изруга:

 

— По дяволите! Убиецът удари отново. Жертвата се казва Соичиро Нороши. Познавате ли такъв човек?

 

Оичи Такеда замръзна.

 

— Соичиро? Не... Не, не може да бъде! Вървете си! ВЪРВЕТЕ СИ!

 

Инспекторът поклати укорително глава, взе си шапката и напусна заведението. На вратата се спря, бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и извади една визитка:

 

— Когато се успокоите и евентуално се досетите за нещо, което би могло да бъде от полза при разследването, обадете ми се. После отвори вратата и се изгуби в мрака на града.

 

Оичи отиде до масата, взе бялото картонче и се вгледа в него. Полицейско управление №... и т.н. Такеда хвърли визитката в кошчето и се зае да вдига столовете върху масите — затваряше ресторанта с два часа по-рано.

 

* * *

— Ало, Колин, чуваш ли ме? Да, обажда се Джон. Слушай, искам да вземеш две момчета от цивилните и да ги накараш да наблюдават едно ресторантче. Нарича се "Златния Генерал", държи го японец, Оичи Такеда. Искам денонощно наблюдение на ресторанта, пристроената къща зад него и на въпросния японец, потърси информация в базата данни. Не... не се шегувам. Мисля, че накрая попаднах на сериозна следа. Да...добре...дочуване.

 

* * *

Алекс Мандевил седеше на фотьойла вкъщи, отпиваше бавно от коняка "Наполеон" и не можеше да се опомни от предишната вечер. Беше великолепно! Соичиро, негов учител, един от двамата, които го бяха научили на Играта, снощи игра страхотно. Игра за живота си, но накрая загуби. Алекс на няколко пъти имаше чувството, че Соичиро ей сега ще победи, още много малко му остава до победата, но крайният резултат не беше в негова полза — липсваха му три точки до победа. Добре, че Алекс този път не си позволи лукса да му предостави хендикап. Убиецът щеше да помни до края на живота си капките пот по челото на Соичиро, треперещите му ръце, умолителния поглед пред дулото на пистолета.

 

От месеци Алекс Мандевил сънуваше един и същи сън. За пръв път го сънува в нощта, когато застреля клошаря — първата му жертва. Сънуваше, че се е озовал на брега на незнайна река, а от реката изплува голяма костенурка. На гърба на костенурката беше изписан квадратът "Лошу", а костенурката проговаряше на Алекс с човешки глас:

 

— Следвай логиката на квадрата и ще станеш мейджин.

 

И Алекс следваше логиката. Подбираше жертви от определени части на града, играеше с тях Го и ги лишаваше от живот. Може би не това бе точното тълкуване на думите на мъдрата костенурка, но Мандевил беше решил, че, именно, това е начинът да се осъществи предсказанието. Вече за него реалното и нереално се преливаха в едно, между сън и действителност нямаше ясно очертана граница. И всичко това водеше до неговата най-нова, неговата най-голяма мечта. След като бе познал шаха и Го, след като бе станал толкова добър играч, че играеше с партньорите си на живот и смърт, след като дори бе победил единия от учителите си, за него нямаше друга цел, нищо друго не бе от значение, освен извратената му мечта. Да бъде признат за най-добрия. Да стане мейджин.

 

Алекс допи коняка и разби чашата в отсрещната стена. Домът му все повече заприличваше на бойно поле — навсякъде се валяха стъкла, боклуци, празни гилзи, смачкани хартии, остатъци от храна. Стената беше цялата в петна от разбити чаши с алкохол, подът беше оплескан с кръв, където Алекс беше влачил труповете от мазето. Някогашният чист и подреден човек, който не вкусваше спиртни напитки, се бе превърнал в кръвожаден убиец, в звяр, който живееше в мръсна бърлога и се наливаше всяка вечер с концентрати. Звярът не можеше да чака още 64 дни. Алекс искаше да играе Го по-скоро. С човек, който е играл играта и преди. Да го отвлече, да играят, да го застреля и да го хвърли в някой контейнер. А този човек щеше да бъде Оичи Такеда.

 

* * *

Изминаха няколко дни. Оичи стоеше сам в къщата си, затворил очи, и мислеше. Мислеше за миналото, когато двамата със Соичиро Нороши, неговият най-добър приятел, играеха Го и с удоволствие показваха на познати и непознати как се играе тази игра. Спомняше си и Алекс — плах и несигурен, но много интелигентен. Оичи беше сигурен, че убиецът е Алекс — нямаше кой друг да бъде. Инспекторът му беше направил доста общо описание, ала старият японец дълбоко вътре в себе си чувстваше, че убиецът на Соичиро и на още седем души не е някой друг, а именно, Алекс Мандевил, един от най-добрите му ученици. Сериозен в действията си, схватлив и умен, погълнат изцяло от играта Го. Той беше тръгнал по лош път и Оичи знаеше, че скоро ще дойде за него. Много скоро...

 

По-скоро, отколкото предполагаше. Вратата пред него се отвори със замах и на прага застана Алекс Мандевил — запъхтян, с кръвясали очи. "Днес е едва дванайсетия ден от убийството на Соичиро, последната жертва — помисли си японецът. — А в 'Книгата на промените' дванайсетата хексаграма е 'Пи', което означава упадък. За него вече няма надежда — той е напълно пропаднал."

 

— Вероятно знаеш защо съм тук, сенсей? — полупрезрително, полуподигравателно се изхили психопатът.

 

— Знам — въздъхна Оичи.

 

— Тръгвай.

 

Японецът стана и спокойно последва Алекс.

 

* * *

Този път играта беше различна. Алекс понечи да затвори Оичи в мазето, ала японецът решително отказа.

 

— Ще играем при равни условия. Двамата свободни, игра за игра, живот за живот. Иначе можеш да ме застреляш още сега.

 

Убиецът не можеше да допусне най-добрият му партньор да умре веднага и затова неохотно се съгласи. Какво пък, така играта ставаше още по-интересна — загубилият губеше живота си, независимо кой от двамата. Алекс реши да направи чай, както в доброто старо време го бе учил Оичи — партия Го и чаша чай. Това за Алекс беше форма да изрази своето уважение към сенсея, но същевременно това уважение не беше подплатено с особена искреност. В помраченото му съзнание това бе по-скоро акт на показна театралност и ирония. Алекс поднесе чая на учителя, седна срещу него и иронично каза:

 

— О негай шимас [4], учителю!

 

— О негай шимас, Алекс! — тихо отвърна на поздрава Оичи

 

Бяха седнали един срещу друг в просторния хол на Алекс. Японецът се абстрахира от мизерията на около и играеше съсредоточено. Алекс познаваше стила на противника си и бе проучил всичките му книги. На тяхна основа той бе изградил концепцията си за победна игра и бе уверен, че успехът му е в кърпа вързан.

 

До определен момент Оичи играеше според очакванията, изглеждаше предвидим. Алекс играеше, без да се замисля много, хилеше се като инфантилен и въртеше пистолета на пръста си като каубой. Но ситуацията постепенно се измени. Неочаквано Оичи направи един умел ход — тесуджи, в югозападния ъгъл, с което коренно промени ситуацията в тази част на дъската. Алекс остави пистолета на пода и се концентрира. Наглед невинните, дори наивни ходове на Оичи изведнъж се оказваха добре премислени капани. Партията оттук нататък не се развиваше по замисления от Мандевил сценарий. В отговор на предизвикателството на Оичи Алекс започна да провежда кампания на север.

 

В средата на играта събитията по дъската се движеха по острието на бръснача. Единствените звуци, които се чуваха в хола, бяха потракванията от поставяните пулове.

 

Такеда внимателно следеше ходовете на своя бивш ученик. Дъската беше осеяна със сложно преплитащи се черни и бели групи от пулове. В северозападния ъгъл вече се водеше решаващата битка на живот и смърт — семиай. Една черна и една бяла група се бяха вкопчили в смъртоносна схватка... И тази схватка завърши в полза на японеца. Той прецени рисковете, игра и отстрани наведнъж цели единадесет бели пула.

 

— По дяволите! — процеди през зъби Алекс. По гърба му се стичаше студена пот.

 

Партията беше към края си. Убиецът мъчително преглътна. Взе поредния пул, огледа дъската и бавно върна пула обратно в купичката. Той бе загубил играта. За пръв път от толкова време губеше партия на Го. Настъпи тишина. Оичи запази мълчание, защото знаеше какво става в душата на неговия ученик. Алекс премисляше партията, после в съзнанието му изплува миналото, спомни си прекъснато следване в университета, после как започна да играе шах, след това Го, тежката работа, четенето на книги, пред очите му започнаха да изникват лицата на жертвите, животът му премина пред очите като на филмова лента, осъзна непоправимите грешки, които бе направил... Отново погледна дъската и осъзна, че всички грешки, които бе направил през живота си намериха своето отражение в току-що загубената партия.

 

— Ти загуби! — гробовно отекна в хола гласът на Оичи Такеда. — Знаеш какво следва сега!

 

Алекс погледна надолу, взе пистолета си и бавно се изправи. Беше загубил и трябваше да плати с живота си така, както и другите му предишни партньори бяха загубили и платили със своя. Хвана дръжката с две ръце, завъртя пистолета с цевта към себе си и опря дулото в средата на челото си. Пое си дъх и го изпусна на пресекулки. После с палците на ръцете натисна спусъка. Глухият звук на заглушителя едва се чу в големия хол. От тила на Алекс се разхвърча кръв и мозък и той се строполи възнак на пода, вперил невиждащ поглед в тавана. Оичи мълчаливо проследи цялото действие, без да става.

 

В този момент вратата се отвори с трясък и в хола нахълтаха инспектор Ласитър, следователя Бейман, двама цивилни полицаи и трима униформени. Цивилните ченгета преди час докладваха, че въпросният японец е излязъл от къщата си, придружен от висок неиндифициран субект. Изглеждало, че японецът върви против волята си. Проследиха ги до къщата, но Джон им заръча да не предприемат нищо прибързано, докато не дойдат двамата със следователя. И ето, че пристигнаха — с малко забавяне, което Такеда не пропусна да напомни на инспектора.

 

— Закъсняхте, инспекторе. — каза му Оичи. — По-добре късно, отколкото никога. — отвърна Джон и огледа внимателно трупа. — Да. Случаят е приключен. Момчета, — обърна се той към полицаите. — закарайте възрастния господин вкъщи.

 

Униформените кимнаха и напуснаха къщата, оставяйки шефовете да се оправят на място. Колин Бейман снима трупа на убиеца, околните стени, неразборията в къщата, дори и дъската с играната партия Го.

 

— Хей, Джон — полугласно се обади Колин.

 

— Да? — обърна се инспектора.

 

— Знаеш ли, че тази къща се пада в северната зона. Вече всичко съвпада — магическия квадрат е запълнен. Арлекина се оказа деветата жертва. Ласитър махна раздразнено с ръка.

 

— Ще ме умориш вече с твоите квадрати и източни философии. Отивам до управлението да напиша доклада и съобщя на шефа, че случаят е приключен. Бейман се ухили и щракна още една снимка на гобана с полароида.

 

— Знаеш ли, Джон, трябва го отпразнуваме! У дома имам малко саке за такива специални случаи. Какво ще кажеш утре да го вземем и да отидем в ресторанта на твоя приятел японеца, където да се почерпим?

 

— Съгласен, но при условие че вземем онова момче Браян Деметър — патоанатома. Той най изстрада цялата тази работа с убийствата на Арлекина — колко трупове "обработи"...

 

* * *

Седмица след събирането при Оичи в "Златния Генерал" и почерпката със саке, Джон получи картичка в кабинета си. Свали краката си от бюрото и я разгледа. На лицевата част беше снимана част от японския град Осака. А на гърба на картичката бе написано с дребен, равен почерк следното послание от Оичи:

 

"Сбогом, Джон. Продадох ресторанта и може би никога няма да се видим повече. Връщам се в родната Осака при синовете и внуците ми. Човек не бива да забравя откъде е тръгнал, още по-малко да се откъсва от корените си. Бъди здрав и дано някога се срещнем отново!"

 

Джон усмихнато поклати глава и прибра картичката във вътрешния джоб на сакото си.

 

 

Свищов 21.08.2005

 

Бележки:

1. Емануил Ласкер – шахматист от началото на XX век, който поставя началото на Го в Европа.

2. Герой от повестта на Робърт ван Хюлик "Езерото, което не връщаше удавниците".

3. Японската чайна церемония.

4. Пожелание за успешна игра.

 

 
 
* * *